Паркът

Това бе паркът..особено оживен през почивните дни и предпочитана дестинация за бягство от шума..

Знаете ли кое беше интересното? Макар ние ангелите да не се изморявахме, можех да се закълна, че по лицето ми се бяха появили тъчносини кръгове, в унисон с онова изпепеляващо чувство, крещящо ми да се пъхна под завивките и да затворя очи.Единственото решение на моя проблем бе бягството.Попринцип не толерирах тази дума, но точно днес имах нужда да изляза и да забравя за всичко и всички.
Сивите маратонки, които бях обул по нинакъкв начин не издаваха, че едно време са били бели.Черното кожено яке сякаш ме задушаваше, но нямах сили дори да го свваля.Съвсем скоро се бях сдобил с нещо, което хората наричаха Айпод.Трябваше да призная, че музиката чуваща се от въпросното нещо, успяваше да ме успокии.
Докато успея да обърна глава вече се разхождах по студения цимент, водещ ме право в шумотевицата на градския парк.Интересно колко предпочитана дестинация беше.Все пак намерих една алея, която с право можеше да се нарече пуста.-
Погледът ми бе привлечен от една единствена фигура-Тъмнака и коса се стелеше като водопад по гърба и, а аз явно се бях промъкнал твърде шумно зад нея.
Не ми беше позволено да се сприятелявам с човешки същества.И все пак..
-Опасно е да се разхождаш сама, никога не знаеш какво дебне в сенките.
Гласът ми прозвуча някак дрезгаво в собствените ми уши.Може би трябваше да започна със "здрасти" или "какъв прекрасен ден".Поне ми бе направило впечатление, че повечето хора го правят.Естествено, аз не бях човек.А трябваше да се правя на такъв.
Да нося дрехи ..и онези глупави сметки за парно, които се трупаха пред вратата на..как се казваше ? Жилището ми?
Втренчих се в тъмните и очи и забравих, че се очаква да кажа ннещо.Още един провал в прикритието ми на човек..просто чудесно...


Пп:Сори за забавянето.

Опитах да потисна усмивката, ала тя бе едно от малкото неща, срещу които не можех да се боря.Усспя да разтегли крайчетата на устните ми, макар и съвсем леко.
-Та ти трепериш от страх.
Често се случваше да седя втренчено и да размишлявам с часове.Това да съм имунизиран срещу спането, си имаше своите минуси.Твърде много време за пилеене.Някои ще кажат, че..Ох.Отново бях започнал да се отплесвам.Един от лошите ми навици, както и редица други.МОже би е редно да започна от начало.Често размишлявах над това как изглеждам в очите на хората.
Дали ме смятха за странния антисоциален тип, мистериозно изчезващ от време на време..или за нещо друго, не особено отдалечаващо се от предишното ми предполоение.Ала никога, абсолютно никога през целия си живот, а той повярвайте ми бе ужасно дълъг, не бях омислял дори за част от секундата, че съм страшен.Е, опитвах да изглеждам такъв.Но опитвам бе водещото в предното изречение.
-Не исках да те плаша.-усмивката все още бе факт
Отново онова златно правило, втпълпяано ми толкова ужано много пъти, засвятка, по-мощно от неонов надпис на Уолстрийт.
Не ти е позволено да се сприятеляваш с човешки същества!
Ала тя изглеждаше толкова ужасно беззащитна.Нима не бе моя работа да прогоня това чувство от нея.Ето, че бях намерил заобикалка на правилата.
-Джонатан-подадох ръката си напред-И недей да се плашши моля те.Не ям хора...освен ако не ме предизвикат.

Минаваше полунощ, а аз кипях от енергия. Не знам защо. Станах от канапето и отидох в стаята си. Обух си клин, маратонки и облякох потник. Взех си ай пода и излязох от вкъщи. Това бе единственото, за което се сещах в момента.
Трасето от вкъщи до центъра не бе кой знае колко дълго, но напоследък бях изгубила форма. Е, скоро пак щях да се върна към ежедневието си, което включваше бягане поне веднъж на ден.
Когато стигнах до площата се позамислих накъде да продължа. Не исках да се връщам вкъщи още, времето беше много хубаво и би било жалко ако го направех. Отидох в парка, където седнах на един бордюр пред фонтана. Когато бях малка идвахме всяка вечер с татко тук, но това бяха просто спомени... вече.

Денят беше топъл и всички се смееха и крещяха. Всички освен мен. Бях ядосана. Нямаше точна причина, просто сутринта отново се успах и закъснях за интервюто си за работа. Вървях нервно през парка. Дори очилата не успяваха да ме предпазят от слънцето в този момент. Това ме изнерви още повече. Като се замислех тези дни всичко ме изнервяше. Дори това, че нямаше любимият ми сладолед в близката сладкарница, ме бе накарало да се развикам на продавачката. Жената нямаше вина, но все пак трябваше да си го изкарам на някого. Минах покрай статуите до фонтана. Вървях бързо и не се оглеждах за някой познат, защото просто знаех, че нямаше да срещна никого. Както бързах изведнъж до една статуя видях момиче, което се беше навело над водата. Минах толкова близо до нея, че без да искам я бутнах и тя падна във фонтана. Чу се изхилване зад мен, обърнах се и видях две момчета да се смеят. Изгледах ги злобно и те се обърнаха и тръгнаха. Обърнах се към момичето, тя тъкмо се изправяше:
- Много съжелявам! Не ви видях! - Започнах да се извинявам, а момичето..