Оливър изтръгна фотоапарата от ръцете ми след като с ловкостта на котка, която не очаквах да притежава след такова солидно количество алкохол, се беше изправил от локвата със силен мирис на спирт, единственото останало от моята водка. Ако той продължаваше да се държи така, осъзнавах, че доста скоро ще мрънкам за хубавия руски подарък и отрицанието на проблемите, което можеше да ми донесе.
Вече не пиех. Или поне не повече от чаша леко вино вечер докато гледах някой филм и изпразвах пакет с бадеми. Не изпитвах онова желание да събера няколко души у нас и да се натряскаме докато времето безусетно минава. От това бягах, когато оставих Оливър сам в леглото на онзи ден, който сякаш беше си отишъл преди десетилетия, ала всъщност често се връщаше, за да ми напомни що за зла вещица съм, че да направя такова нещо. И егоистична на всичкото отгоре.
Но сега бях спокойна, животът ми беше хубав по начин, по който предишното ми положение не позволяваше. Не че тогава не бях щастлива..
Оливър изтърси няколко думи, които не разбрах, защото стоеше с гръб към мен, вероятно с надеждата да си опази лицето като реша да извадя тигана. Тръгнах към него с идеята да го хвана за яката и да го издърпам нагоре по стълбите, но се спрях преди да го достигна.
За секунди тялото му беше променило цялостно стойката си и вече от изправените му рамене се излъчваше напрежение. Имах странното чувство, че ако го докосна ще ме хване ток, което прати една кратка но силна вълна през тялото ми, карайки ме да настръхна. Смръщих вежди, чудейки се какво става.
И после се сетих. Кръвта ми запулсира с една идея по-бързо, изпращайки топлина до бледата кожа на скулите ми. Сигурна бях, че ако беше с лице към мен, вече щеше да реве на земята, че корема го боли от смях, и да ми се подиграва, че се изчервявам. Но Оливър не помръдваше, а продължаваше да изучава отдавна забравените във фотоапарата наши общи снимки. Надигнах се на пръсти, за да погледна точно какво става. След доста протягане от страна на врата ми, което остави в мен чувството, че следващия път като се погледна в огледалото ще видя жираф, аз най после зърнах снимките.
Топлната, която преди малко беше само в бузите ми, сега се плъзна надолу, за да се загнезди в сърцето, подклаждайки огъня на спомените. Помнех тази вечер, една от последните. Още не бях решила нищо и пасвах перфектно сред нашата малко компания, усмихната и леко подпийнала, съдейки по празната бутилка Джим Бийм до крака ми. Всички бяхме така.
Оливър превъртя снимките, спирайки се на една, която перфектно улавяше един от най-забавните моменти в живота ми. Приемайки предизвикателството, Оливър отиде да позвъни на вратата на съседката ни зарязвайки дрехите си в къщата. Нещата не се развиха както трябва. Да кажем само, че единственото, което го спаси, беше, че лудото бабе се спря, за да прибере една от безбройните си котки, която се беше промъкнала покрай крака и в двора, обратно в къщата, иначе на следващия ден, щеше да ма синини от нейната точилка. Но каквото и да говорим за жената, точилката и останалите кухненски принадлежности бяха на място в ръката си. Правеше неземен чийзкейк. Не веднъж се бях зачудвала дали ако шантавата старица беше излязла с някой добре наточен нож, щеше да се опита да го метне по мишената, демек Оливър. Чудех се също дали щеше да уцели..
Мисълта ми бе прекъсната от гореспоменатия беглец без гащи, който от неадекватност или просто за да ми прави напук остави фотоапарата на пода. Пак смръщих вежди, надявайки се червенината да е изчезнала. Не бях в настроение за подигравки. Но пък винаги след като се изсмееше, Оливър идваше слагаше ръце около кръста ми и ме целуваше по бузата, твърдейки, че е сладко и всъщност ми отивало. Не му вярвах.
Очаквах.. не знам. Всъщност не очаквах нищо по-точно. Просто знаех, че ще стане нещо. Но не бях подготвена по никакъв начин, когато ръцете му, до болка познати от пръстите до раменете, се обвиха около кръста ми и ме вдигнаха. Оливър имаше бая отгоре на моята скромна височина плюс доста вампирска сила. Нямаше смисъл да се боря. Да, повтаряй си го, каза едно тънко звънливо и примамливо гласче някъде вътре в мен. Винаги може да се измислят извинения. И тогава гласчето млъкна, както и целия свят, защото в този момент устните му се впиха в моите жадни, безжалостно нападайки моите собствени устни, а с тях и желанието ми за борба, спомените ми защо някога въобще бих си помислила да се боря.
Плъзнах се по-надолу по капака, приближавайки се до неговото тяло и набирайки роклята около бедрата ми в процеса. Ръката му се плъзна нагоре по наскоро оголената кожа на крака ми като японец към върха на планината по време на цунами.
Като говорим за цунамита, топлината от преди се превърна в буйна горещина, заливаща цялото ми тяло като огромна опустошителна вълна. Устните ми се разтвориха леко, приветствайки тези на Оливър, все още пазещи спомена за тяхната форма, за техния вкус.
Поставих ръцете си на раменете му и, жадуваща за неговата близост, го придърпах така че разстоянието между нас да се стопи. Пръстите на едната ми ръка отпуснаха хватката си на рамото му и запроправяха път по врата му към тъмните кичури коса, мека и позната на допир като всичко останало в него.
Тогава обаче нещо ми прищрака. Това не беше правилно. Не беше правилно да се давам така лесно, не беше правилно той да го очаква от мен, не беше правилно просто така да си тръгвам, не беше правилно да ме държи в плен на мъченията като не ми казва дали това е простено и забравено, не беше правилно да му позволявам да нахълтва в новия ми живот, не беше правилно..
-Не.
Независимо от огромните усилия, които полагах, за да задържа гласа си стабилен, надеждата, тази кратка дума да прозвучи с предвидения за нея смисъл, подсказващ силната воля зад нея, беше напразна. Вместо това звукът, който се откъсна от гласните ми струни беше като мека въздишка прошепната срещу устните му.
Още не бях отворила очите си. Не се бях помръднала на сантиметър повече от нужното, за да говоря. Ръцете ми все още бяха там където ги бях оставила: едната поставена на рамото на Оливър, а другата заплетена в гъстата му коса.
И въпреки всичко, само тази кратка дума "не" изведнъж промени ситуацията.
Вече не бях безпомощна. И очевидно не бях без глас, защото и Оливър беше спрях и ме слушаше. Но нямаше повече какво да кажа. Исках той да ми каже нещо. Да ми обясни какво става, какво правим, да ми прошепне, че всичко е наред.
Отворих очите си и погледнах направо в неговите.