Име
Авива Лайтлайдър
Години
19
Вид
Вещица~~~
Минало- Затвори очи и просто слушай гласа ми, миличка. - прошепна тъмнокосата жена като нежно отметна кичур от черната коса на дъщеря си и го пъхна зад ухото й. Това бе един от онези някак възвишени моменти, когато сякаш аурите на майка и дъщеря се докосваха и тяхната цялост бе съвршенна. Близотта между двете ставаше непоклатима и неразрушима и всичко това бе точно преди нещо покъртително да настъпи в тихия живот на обикновенно средноастатистическо семейство.
- Страх ме е, изгони ли Тудовистето? - попита момиченцето като в същия момент разтърка дясното си око с опакото на ръката си.
Тъмнокосата се усмихна и погали бузата на дъщеря си като за пореден път през главата й премина мисълта да я поправи, но думата Чудовище звучеше толкова по-добре изговорено именно по този типично детски начин.
- Увероявам те, че е добре заключено в мазето и няма как да те хване. Пък и нали сме сложили господин Тинкъл да те пази? Затвори очи миличка, ще ти разкажа една приказка. - очите на малката тъмнокоска се взираха известно време в усмихнатото лице на възрастната жена, преди клепачите й да натежат и сините бездни да се скрият следвани от гъсти мигли подчертаващи така добре мелчно бялата кажа на дедето. Очудващо бе как можеше едно момиченце на такава крехка възраст да притежава толкова...античен външен вид. Сякаш не само гъстите черни букли навяваха за някоя красива аристократка, но и чертите на лицето й, така изваяните скули и острата брадичка те караха да я гледаш сякаш бе зрял човек, възрастен, макар това да бе невъзможно имайки предвид, че момичето бе на едва 6 години.
Майката се прокашля и вдигна завивката на детето като не пропусна да сложи под нея и кафеникавото плюшено мече, което по злочестие на съдбата бе останало без едно око.
- Имало едно време, едно светлокосо момиче на име Бриана. Бриана притежавала най-съвършенните сини очи, които човек можел да си представи и всеки зърнал тези бистри потоци веднага се влюбвал в девойката и не виждал нищо друго пред себе си освен нея и очите й. Момичето живяло в скромнна къща, заедно с родителите си, и всеки ден се грижела за домакинската работа, ходило на училище, а в свободното си време помагала за децата на съседското семейство. Всички в селото смятали, че Бриана е ангел дарен им от Господ, за да им помага и да радва всички дори и в най-трудните моменти. Всичко вървяло добре докато в селото не дошъл възрастен мъж - овехтял, груб и никому познат, тогава в малки земен Рай настъпили смъртоностни промени. Първо били покусени дребните животни, после едрите, а след тях болестта достигнала и хората. Непознатият мъж дал своята дума на жителите да ги избави от мъките им, ако те в замяна му дадат най-ценното си. В продължение на 3 дни хората от селския съвет обсъждали кое е най-ценното докато не достигнали до консенсус и младата Бриана не била отнета от родителите си насила...
- Бриана уживяла ли е? - попита нетърпеливо детето, като рязко отвори сините си очи и се взря в майка си.
- Изтърпи до края. - засмя се тъмнокосата и продължи. - Това, което никой не знаел, било че Бриана притежава дарба. Не само дарбата на добротата и чистото сърце, а и дарбата да бъде вещица - нещо, което не се тачело особено по онова време, но Бриана била различна от останалите вещици, тя била добра, честна и скромна. Когато мъжът взел дара си и усвободил народа от смъртоносната болест, той отвел Бриана далеч от родното й място, далеч от всички, които обича. Добротата на момичето, силата, която притежавала и борбения дух, не й позволили да се предаде и подчини на Непознатия и това го разгневило. В пристъпа си на ярос мъжът само със замахване на ръката си прекършил врата на Бриана и тя се строполила безжизнена на земята. Тогава, сякаш като с магия, духът на момичето се отделило от тялото й и се издигнало като божествено привидение във въздуха, търсейки някму, който да заслужава да изживее живота й, но по-пълноценно. В продължение на дни духът на Бриана бродил и търсил своето ново тяло докато не срещнал умаленото си копие. Малкото 5 годишно момиче притежавало невероятни и чисти сини очи, които показвали добротата, която ще притежава детет и като голямо. Намерил новия си дом, духът на Бриана се вселил в детето и така запазило къстче от добротата на девойката и в новия свят. - гласът на жената стихна и чернокосото дете отново отвори очи.
- Кое е било момиченцето, мамо?
- Ти, красавице моя. - отвърна й жената, като докосна върха на нослето й с показалеца й.
Очите на детето се отвориха широко, сякаш виждаше нещо невъзможно и красиво.
- Аз ли?
- Да, някой ден ще бъдеш сигурна. Духът на Бриана е в теб. Натояще- И нека раят падне на земята,
нека всичко стихне и покаже се зората.
О, дух, дари таз жена с богатствата на Клеопатра,
с красотата на Афродита и ума на Атина.
- Не става. - прекъсна я Изабела като нетърпеливо започна да духа свещите заобикалящи тялото на Авива.
- Как искаш да стане като не ме оставяш да довърша? - попита я тъмнокоската, като се изправи от пода и в невниманието си събори чашата с червеното вино върху белия персийски килим.
- Авива! - изкрещя Изабела и посочи към пода тропайки с крак сякаш това щеше да помогне и петното щеше просто да се премахне само.
- Беше без да искам. - побърза да каже синеочката и сложи няколко парцала върху петното от вино на килима.
- Това беше просто тъпа книга. - Изи рязко прескочи на предишната тема, като за секунди забрави за голямото червеникаво петно върху ужасно скъпия килим на родителите й.
- Хей, ако го казва правилния човек ще стане. Не забравяй, че съм вещица. - ухили се тъмнокосата. - Мама винаги ми го повтаряше. Духа на добрата вещица Бриана се е всели в мен когато съм била малка...
- Ох, Вив, дай ми почивка. - поклати глава Изабела и прибра кичур коса зад ухото си. - Ако беше вещица не мислиш ли, че глупавото заклинание щеше да подейства вече? Виж, ужасната пъпка на лицето ми още седи, което значи, че не получавам красотата на Афродита, освен това, ако имах ума на Атина със сигурност нямаше да ми се наложи сега да се кача горе и да зубря за изпита утре. - извъртя очи момичето и качи свещите обратно върху секцията до телевизора.
- Дай му малко време, де. - възрази Авива. - Пък и може би не стана понеже го използваме за лични облаги, добрите вещици май не могат така.
- Вив, време е да си вървиш преди отново да ми разкажеш покъртително тъпата приказка за Бриана. - Изабела забута приятелката си към голямата дъбова врата, като медувременно Авива взе чантата си и я метна на рамо.
Няколко минути по-късно тъмнината я обгърна и момието пое към дома си като си мърмореше под носа.
- Не съм вещица друг път. - девойката щракна с пръсти и от върха на показалеца й лумна пламъче. - Обикновенните хора могат ли така?!ХарактерАвива е добродушна и състрадателна личност, която често се подвежда преалено бързо и се доверява на хора, на които не трябва да им се вярва. Факт е обаче, че притежава страхотен късмет след като до сега никой от "лошите" в живота й не й е навредил трайно.
Тя е позитивна и отворена към живота личност, обича да се забавлява и определено не е особено сериозна за каквото и да става дума. Безрасъдна е, обожава да рискува, обича да усеща адреналина в кръвта си и няма нищо, което да й донесе повече удоволстве, от бързите скорости и преживяванията по ръба.
Приема вещерската си същност като даденост, нещо което трябва да има, но не знае защо го има. Обича да си играе с дадените й сили и книгата със заклинания, която майка й и оставя след смъртта си.
Вив е добър човек, в това спор няма, но едва ли ще се появи някой, който да успее да я разгадае напълно и да й влезе под кожата.
Допълнително~ Пие кафето си с много захар.
~ Не си пада по сериозните неща.
~ Не обича интригантите и фукльовците.
~ Присмива се на мъже, които носят розово.
~ Не може да живее без безцветния си гланц за устни.
~ Не си мери приказките.
~ Спи гола. Винаги!
~ Доста е сръчна в ръцете, бива я с гайчния ключ, както се казва.
Съб Ное 05, 2011 7:53 am by 
