Съб Ное 05, 2011 7:53 am by 
1.Име
2.Години
3.Характер
4.История
5.Външен вид
6.Допълнително /то не е задължително/
7.Снимка
2.Години
3.Характер
4.История
5.Външен вид
6.Допълнително /то не е задължително/
7.Снимка
You wouldn't know what expects you in the shadows...
Вход
Latest topics
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост
Нула
Най-много потребители онлайн: 17, на Нед Окт 10, 2021 6:13 pm
Нула
Най-много потребители онлайн: 17, на Нед Окт 10, 2021 6:13 pm
Top posters
CURRENT MOON
Герои на хората
+6
Damien Lobos
Елена Гилбърт
Оливия Джеймс
Дани Джаксън
Jennifer Flair
Jonathan Rodney Scott
10 posters
Съобщение [Страница 1 от 1]
2 Re: Герои на хората Пон Май 30, 2011 10:23 am
Jennifer Flair
Human
Име: Дженифър Флеър
Години: 17
Характер
Джени е доста сложен характер, който определено не се вижда всеки ден. Страшно е непредсказуема и никога нищо не може да се очаква от нея. Още от един поглед вдъхва доверие и показва, че на нея може да се разчита, че е един страхотен приятел. През годините, които е прекарала в гимназията е била душата на компанията. Има изключително голямо чувство за хумор и може да повдигне настроението на всекиго. Постоянно забравя. Това е изключително лошо нейно качество. Но забравя дреболиите. Важните неща ги помни като слон, както казват нейните приятели. Много е отговорна и може да пази тайни. Доста често приятелите ѝ я наричат "психолог", защото има решение и може да даде съвет за всеки един проблем. Обича изненадите. И да прави, и да ѝ поднасят, естествено. Предпочита да излиза навън - да ходи по купони с приятели. Естествено, и това има плюсовете и минусите си. Винаги се оправя сама, защото не иска да безпокои близките си с проблеми, които някои дори могат да решат, че са маловажни. В тежки моменти помага на близки и приятели с каквото може. Обожава да чете и в къщата си има стая, предназначена само за книги и за четене. Обича да излиза навън със сестра си и кучето си, както и с приятели. Шопинг маниачка е. Когато стане дума за пазаруване, първият кандидат е Джен. Затова има толкова много хиляди дрехи в гардеробната си. И затова има отделна гардеробна, разбира се. Никога не е била от момичетата, които често са наричани кучки, тоест не е с едно момче, само за да спи с него. Дори това е най-малката подробност. Ужасно влюбчива е и е страшно емоционална. Въпреки че изглежда непоклатима, Дженифър е лесно ранима. Но въпреки това винаги можеш да се обърнеш към нея, когато имаш проблем, защото тя ще те чака точно там - пред вратата на женската тоалетна с притеснено изражение.
История
Дженифър Флеър е родена преди 17 години на 23 октомври. Есенният ден, в който листата се разпилявали от вятъра, изобщо не предвещавал, че в семейство Вайенд ще се роди първото им дете. Но ето, че това чудо се случило. Кръстили го Дженифър. Русокоската отраснала, обгърната от грижите на Томъс и Мери. По-късно се ражда и второто им дете - Мегън, която е с четири години по-малка от сестра си. През първите шест години, двете изобщо не се разбирали, но с течение на времето просто свикнали една с друга. Мери имала малък бутик в града, а Томъс бил вносител на марка коли в щата, затова винаги бил страшно зает, което водело до факта, че почти не обръщал внимание на дъщерите си. Но засметка на това, печелел страшно много пари, затова можели да си позволят да живеят и в хубавата къща в покрайнините на града, къдео всъщност сестрите Флеър са отраснали, играейки в огромните градини и зелени площи.
Съдбата била страшно благосклонна към Джени. Успаля да се добере до едно от последните места в най-хубавото училище на града, майка ѝ я обгръщала с любов, а баща ѝ ѝ купувал всичко, без дори да става на въпрос. Големите кехлибарени очи на момичето попивали всеки един момент от живота ѝ, започвали да възприемат и запаметяват случки, натрупвайки опит. Кафявите коси на Дженифър винаги били галени от майка ѝ в знак на подкрепа. Но все някога, ръката ѝ трябва да се умори, нали така? Това се случило, но ръката на Мери изтръпнала несъзнателно, защото се случил най-ужасното нещо, което може да сполети човек, най-плашещото и мъчително за околните, но и най-безболезненото за теб самия - смъртта. Докато стояла в къщата, майката просто затворила очи и никога повече не ги отворила. Последната глъдка въздух се изпразнила от белите ѝ дробове. Вратата се отворила и оттам се показала не коя да е, ами Карин. Тя видяла скъпата си майка, а лицето ѝ пребледняло. Отначало не изпитвала нищо. Реакцията ѝ била...никаква. Просто гледала безизразно, неосъзнаваща какво става. След около две минути втренчване, около клепачите ѝ се насъбрали сълзи, които несъзнателно се търкулнали по гладкото ѝ лице една след друга. Глухото изричане на свещената дума "Мамо" сякаш беше последният път, когато русокоската се обръща към Мери. Хвана трупа ѝ в прегръдките си и заплака. Това е голям шок за едно момиче на дванадесет, каквато беше тя по онова време. А и е шок за всички. Тя се затворила в себе си, не общувала с никого. Влязла в най-добрата гимназия, където се променила. Решила, че ще е най-добре, ако просто избяга. Избяга от проблемите и повече никога не се връща. Ето какво прави тук, в града - търси нов живот и ново начало.
Снимка
Последната промяна е направена от Jennifer Flair на Пон Май 30, 2011 10:40 am; мнението е било променяно общо 1 път
4 Re: Герои на хората Пон Май 30, 2011 8:45 pm
Оливия Джеймс
Име: Оливия Джеймс
Години : 17
Характер : Оливия е много емоционален човек.Мисли повече с душата и сърцето си,отколкото с мозъка,а последствията от това почти винаги не са добри.Може да се разстрои дори и от най-малкото нещо,или пък да се възхити и зарадва на най-малкото,незабележимо за повечето хора,цветче.Не може да сдържа емоциите си,трудно ги владее.Лесно ранима е,колкото и да се опитва да не показва тази си слабост.
Друга нейна особеност е откровеността-казва,каквото й е на сърце,не си пести думите,освен ако така няма да избегне бой.В повечето случаи предпочита да каже истината на хората в очите,отколкото след това да съжалява,че не си е отворила устата по-рано.
Олив е реалист-не гледа на живота нито с розови,нито с черни очила.Вижда нещата такива,каквито са,но понякога…е,понякога има склонност да се притеснява прекалено много дори за маловажни неща.
История : Оливия е родена в градчето Карлайл(Англия) през 1994 г.Майка й е биолог,а баща й-капитан на тежкотоварен кораб.
Той рядко си е вкъщи поради естестството на работата си,затова момичето не го вижда често.
Въпреки липсата му Олив е лъчезарно и любвеобилно дете,което не е лишено от нищо-е,почти нищо..
Всичко обаче се променя,когато в един буреносен ден,когато майката на момичето умира в катастрофа.
Когато тя умира Оливия е само на 12,но от този момент нататък тя се обръща на 180 градуса.
Усмивката от лицето й изчезва,затваря се в себе си и не допуска никого в личното си пространство-дори баща й,който многократно се опитва да й помогне.
Той решава,че е добра идея да се преместят и след дълго търсене избират този град.
В момента Оливия прекарва повечето време сама,защото баща й често плава.
Снимка:
Има малка татуировка на дясната си китка.
Години : 17
Характер : Оливия е много емоционален човек.Мисли повече с душата и сърцето си,отколкото с мозъка,а последствията от това почти винаги не са добри.Може да се разстрои дори и от най-малкото нещо,или пък да се възхити и зарадва на най-малкото,незабележимо за повечето хора,цветче.Не може да сдържа емоциите си,трудно ги владее.Лесно ранима е,колкото и да се опитва да не показва тази си слабост.
Друга нейна особеност е откровеността-казва,каквото й е на сърце,не си пести думите,освен ако така няма да избегне бой.В повечето случаи предпочита да каже истината на хората в очите,отколкото след това да съжалява,че не си е отворила устата по-рано.
Олив е реалист-не гледа на живота нито с розови,нито с черни очила.Вижда нещата такива,каквито са,но понякога…е,понякога има склонност да се притеснява прекалено много дори за маловажни неща.
История : Оливия е родена в градчето Карлайл(Англия) през 1994 г.Майка й е биолог,а баща й-капитан на тежкотоварен кораб.
Той рядко си е вкъщи поради естестството на работата си,затова момичето не го вижда често.
Въпреки липсата му Олив е лъчезарно и любвеобилно дете,което не е лишено от нищо-е,почти нищо..
Всичко обаче се променя,когато в един буреносен ден,когато майката на момичето умира в катастрофа.
Когато тя умира Оливия е само на 12,но от този момент нататък тя се обръща на 180 градуса.
Усмивката от лицето й изчезва,затваря се в себе си и не допуска никого в личното си пространство-дори баща й,който многократно се опитва да й помогне.
Той решава,че е добра идея да се преместят и след дълго търсене избират този град.
В момента Оливия прекарва повечето време сама,защото баща й често плава.
Снимка:
- Spoiler:
Има малка татуировка на дясната си китка.
6 Re: Герои на хората Нед Юни 05, 2011 3:47 pm
Елена Гилбърт
Име: Елена Гилбърт
Прякор: Ел
Години: 17
Раса: Човек
СНИМКА
Външен вид:
Елена е красиво момиче. Има стройна и красива фигура, за която много биха завидяли. Не е от най-високите хора с нейните 1.64. Косата й е дълга и права. Спуска се надолу по раменете и стига почти до кръста. Елена често я връзва, за да не й пречи. Очите й са шоколадови и излъчват топлина. Устните - плътни и розови. Не е от хората, които не могат да живеят без грим, но понякога се случва да си сложи молив за очи или гланц, но не прекалява.
Характер:
Характерът на Елена е сложен, защото тя постоянно се променя т.е. израства. Като малка тя е много общителна и най-любимото за нея нещо е да се запознава с нови и нови хора. Още от тогава е заобиколена от приятели. С времето обаче става малко по-срамежлива и отдалечена. Най-близките хора за нея, родителите й, винаги са я подкрепяли. Когато е имала някакъв проблем тя е знаела към кого да се обърне. Обаче един ден се случва голямо нещастие. Родителите й умират в катастрофа. Колкото и да се опитва, Eл не може да се примири със станалото. Донякъде си мисли, че е по нейна вина. Ако може би е била по-бдителна, внимателна... Когато се връща в училище, тя вече е друг човек. Предпочита да не се привързва прекалено много към хората около нея, защото знае, че някой ден ще ги изгуби както е станало и с родителите й. Едното нещо, което обаче се е запазило през времето, е нейната честност и твърдоглавост.
История:
Елена е родена в добро семейство, което много я е обичало. Има по-малък брат, Джеръми, с който постоянно се кара, но всъщност е готова на всичко за него! Имала е всичко - верни приятели, добри родители, отлични оценки в училище и т.н. Но така и не е разбрала какво има преди да го изгуби.
Не е ли смешно как животът ти може да се срине за броени секунди?! Един погрешен завой и... край! Всичко за което си се борил, всичките ти планове, всичко отива на вятъра. Ел е била най-щастливото момиче преди да загуби родителите си. Те са били хората, на които тя е разчитала най-много, които са я обичали и разбирали. Знаела е, че ако изпадне в трудност ще има на кой да сподели. Но ето че тях вече ги няма и тя трябва да се справя сама с живота си. Брат й е добро момче, но поело по грешен път, затова тя трябва да се грижи и за него. След смъртта на родителите й, леля й Джен поема попечителството над двамата с Джеръми.
Човекът на снимката:
- Нина Добрев
Прякор: Ел
Години: 17
Раса: Човек
СНИМКА
Външен вид:
Елена е красиво момиче. Има стройна и красива фигура, за която много биха завидяли. Не е от най-високите хора с нейните 1.64. Косата й е дълга и права. Спуска се надолу по раменете и стига почти до кръста. Елена често я връзва, за да не й пречи. Очите й са шоколадови и излъчват топлина. Устните - плътни и розови. Не е от хората, които не могат да живеят без грим, но понякога се случва да си сложи молив за очи или гланц, но не прекалява.
Характер:
Характерът на Елена е сложен, защото тя постоянно се променя т.е. израства. Като малка тя е много общителна и най-любимото за нея нещо е да се запознава с нови и нови хора. Още от тогава е заобиколена от приятели. С времето обаче става малко по-срамежлива и отдалечена. Най-близките хора за нея, родителите й, винаги са я подкрепяли. Когато е имала някакъв проблем тя е знаела към кого да се обърне. Обаче един ден се случва голямо нещастие. Родителите й умират в катастрофа. Колкото и да се опитва, Eл не може да се примири със станалото. Донякъде си мисли, че е по нейна вина. Ако може би е била по-бдителна, внимателна... Когато се връща в училище, тя вече е друг човек. Предпочита да не се привързва прекалено много към хората около нея, защото знае, че някой ден ще ги изгуби както е станало и с родителите й. Едното нещо, което обаче се е запазило през времето, е нейната честност и твърдоглавост.
История:
Елена е родена в добро семейство, което много я е обичало. Има по-малък брат, Джеръми, с който постоянно се кара, но всъщност е готова на всичко за него! Имала е всичко - верни приятели, добри родители, отлични оценки в училище и т.н. Но така и не е разбрала какво има преди да го изгуби.
Не е ли смешно как животът ти може да се срине за броени секунди?! Един погрешен завой и... край! Всичко за което си се борил, всичките ти планове, всичко отива на вятъра. Ел е била най-щастливото момиче преди да загуби родителите си. Те са били хората, на които тя е разчитала най-много, които са я обичали и разбирали. Знаела е, че ако изпадне в трудност ще има на кой да сподели. Но ето че тях вече ги няма и тя трябва да се справя сама с живота си. Брат й е добро момче, но поело по грешен път, затова тя трябва да се грижи и за него. След смъртта на родителите й, леля й Джен поема попечителството над двамата с Джеръми.
Човекът на снимката:
- Нина Добрев
7 Re: Герои на хората Нед Юни 05, 2011 4:02 pm
Jonathan Rodney Scott
Angel
Ликът на Нина е зает..иначе си одобрена.
8 Re: Герои на хората Нед Юни 05, 2011 8:05 pm
Damien Lobos
Име
Деймиън Кенет Лобос. Ех, много история и символика се крие зад това просто име. Рожденото име на Деймиън всъщност Ричард Стюарт, но съгласете се това е прекалено старомодно име, така че Деймиън решава да го промени още когато е на 16 години, така се превръща в едно изцяло ново себе си.
Деймиън(Damien) - името има две груби значения: "да се опитоми, подчини", но от гръцки корен е в близост до думата "дух"(като силен дух и борбеност, а не като призрак).
Кенет(Kenneth) - името идва от ирландски и келтски и означава "добре изглеждащ, очарователен".
Лобос(Lobos) - в превод от испански означава "вълк".
И с две думи Деймиън е един "борбен и очарователен вълк".
Деймиън(Damien) - името има две груби значения: "да се опитоми, подчини", но от гръцки корен е в близост до думата "дух"(като силен дух и борбеност, а не като призрак).
Кенет(Kenneth) - името идва от ирландски и келтски и означава "добре изглеждащ, очарователен".
Лобос(Lobos) - в превод от испански означава "вълк".
И с две думи Деймиън е един "борбен и очарователен вълк".
Години
23
Занимания
23
Занимания
Студент по журналистика и писател на свободна практика. На 17 години започва да пише книгата "Как трябваше да умра", но все още не я е завършил. Има две издадени книги: "Бавна смърт", където главния герой е той, но с друго име, и "Приказка за Ребека Фостър", която се разказва за 14 годишно момиче, което губи всичко в рамките на 60 секунди и започва да се бори с живота на улицата. За жалост книгите му не са от най-популярните.
Външен вид
Сещате ли се как изглежда гаджето на Барби? Онзи високия с русоляво-кестенява коса, светли очи и страшно очарователен? Сега си представете цялата тази разкошна-очарователност в тройни и четворни дози и ще получите нашия Деймиън от плът и кръв, а не онзи бездушен пластмаско.
Лобос е красиво момче, доста суетно и определено самодоволно, но кой може да го вини, само го вижте. Висок е 190, тялото му е атлетично и стегнато, резултат от почти непрестанните му тренировки, които са важна част от и без това забързаното му ежедневие. Още от 15 годишен, Дейм е на специална болнична диета, която допринася за това фигурата му в момента да се доближава до перфектността, която той търси.
Характер
Повлиян от трудно детство, Деймиън е главно недоверчив и суров към хората. Като малко дете, той е веселяк и хлапашки глуповат - дете с неспирно желание да научи повече, ентусиазъм да знае и да може и перфекционист до мозъка на костите си. Голяма част от тези негови черти обаче сега ги няма, а причините са много. Заедно с трудното му порастване и усмивката му се изтрива от лицето, а сега се появява все по-рядко.
Лобос мрази да прави драми, за това почти никога не говори за себе си, като по този начин убива всеки опит на хората около него да го опознаят. Стане ли дума за него, той става груб и дръпнат, обижда без да се усеща, говори със сарказъм и ирония, а много често и надсмива другите само и само да ги отблъсне по-бързо и лесно от себе си.
Никога не оставя едно приятелство да достигне по-дълбоки води, от страх че ще се наложи да разкрие историята си и голямата тайна в живота си. Предпочита да остане скрития и мистериозен русокоско, който е интересен на околните с потенциално опасния си вид.
Лобос мрази да прави драми, за това почти никога не говори за себе си, като по този начин убива всеки опит на хората около него да го опознаят. Стане ли дума за него, той става груб и дръпнат, обижда без да се усеща, говори със сарказъм и ирония, а много често и надсмива другите само и само да ги отблъсне по-бързо и лесно от себе си.
Никога не оставя едно приятелство да достигне по-дълбоки води, от страх че ще се наложи да разкрие историята си и голямата тайна в живота си. Предпочита да остане скрития и мистериозен русокоско, който е интересен на околните с потенциално опасния си вид.
История
- Авива, трябва да го направиш сега или детето ще умре. - силният глас на мъжа кънтеше из стаята сякаш бе църковна камбана оповестяваща нечия смърт.
Той бе не по-висок от 1,75см., имаше набито мускулесто тяло и широки рамене като на професионален плувец. По прошарената му русо-кестенява коса си личеше, че живота му не е бил никак лесен, а светлите му очи някак бяха потъмнели и замъглени, показвайки неговата старост, но и мъдростта, която притежаваше.
- А преждевременното раждане да не би да не означава смърт за детето ми, Рич? За детето НИ. Не можеш просто да ме накараш да предизвикам раждането, не става така. - отвърна му жената като секунда по-късно изкрещя от болка докато с лявата си ръка придържаше корема си.
За разлика от мъжа, който бе на 49-50 години, жената бе млада и красива. Светло руса коса се спускаше на гъсти къдрици по гърба й и макар сега да бе спластена от потта това не я правеше никак по-лоша. Зелените очи на младата родилка бяха изпълнени с агония, и сякаш жената предусещаше, че природата ще си свърши работата си по-рано, само и само да запази живо момченцето, което носеше.
- Авива, вече имаш контракции, остава само да напъваш. Ще се справим заедно и после ще се погрижа детето ни да остане живо на сигурно място. - възрастния мъж напрягаше лицето си и го отпускаше на няколко секунди, така сякаш изпитваше болка като на жена си.
Родилката изпищя и се преви на две като лежеше на лепкавия мръсен под в сградата на някогашната дърводелница. Не се измина много време преди детски плач да отекне в стените на стаята, в която се намираха Авива и Ричард. Малкото човече току що напуснало утробата на майка си достигаше видимо едва един килограм, но плачеше с все сила за да оповести, че е дошло на бял свят.
- Толкова е малък. - проплака майката и протегна ръце към новороденото си детенце, но в същия момент силен трясък оповести нечие ново присъствие. - Тук са! - очите на Авива се напълниха със сълзи. Усещаше как изобщо не е готова да стане или да направи каквото и да е било за да защити себе си и детето си, просто не беше в състояние.
Мъжът се изправи с детето на ръце и се обърна към вратата, през която миг по-късно влязоха двама едри мъже. Очите им бяха черни като катран, а по устните и на двамата играеше самодоволна усмивка.
- И това, ако не е щастливото семейство. - пропя единия с едно замахване с ръка запрати Авива в стената, а тя с писък и глухо падане се свлече отново на пода. Тънка струйка кръв протече от устата й като едновременно с това главата й безжизнено се отпусна на една страна.
- Авива! - крясъкът на Ричард не закъсня, а с него и плачът на новородения му син се засили сякаш повече...
- Авива, трябва да го направиш сега или детето ще умре. - силният глас на мъжа кънтеше из стаята сякаш бе църковна камбана оповестяваща нечия смърт.
Той бе не по-висок от 1,75см., имаше набито мускулесто тяло и широки рамене като на професионален плувец. По прошарената му русо-кестенява коса си личеше, че живота му не е бил никак лесен, а светлите му очи някак бяха потъмнели и замъглени, показвайки неговата старост, но и мъдростта, която притежаваше.
- А преждевременното раждане да не би да не означава смърт за детето ми, Рич? За детето НИ. Не можеш просто да ме накараш да предизвикам раждането, не става така. - отвърна му жената като секунда по-късно изкрещя от болка докато с лявата си ръка придържаше корема си.
За разлика от мъжа, който бе на 49-50 години, жената бе млада и красива. Светло руса коса се спускаше на гъсти къдрици по гърба й и макар сега да бе спластена от потта това не я правеше никак по-лоша. Зелените очи на младата родилка бяха изпълнени с агония, и сякаш жената предусещаше, че природата ще си свърши работата си по-рано, само и само да запази живо момченцето, което носеше.
- Авива, вече имаш контракции, остава само да напъваш. Ще се справим заедно и после ще се погрижа детето ни да остане живо на сигурно място. - възрастния мъж напрягаше лицето си и го отпускаше на няколко секунди, така сякаш изпитваше болка като на жена си.
Родилката изпищя и се преви на две като лежеше на лепкавия мръсен под в сградата на някогашната дърводелница. Не се измина много време преди детски плач да отекне в стените на стаята, в която се намираха Авива и Ричард. Малкото човече току що напуснало утробата на майка си достигаше видимо едва един килограм, но плачеше с все сила за да оповести, че е дошло на бял свят.
- Толкова е малък. - проплака майката и протегна ръце към новороденото си детенце, но в същия момент силен трясък оповести нечие ново присъствие. - Тук са! - очите на Авива се напълниха със сълзи. Усещаше как изобщо не е готова да стане или да направи каквото и да е било за да защити себе си и детето си, просто не беше в състояние.
Мъжът се изправи с детето на ръце и се обърна към вратата, през която миг по-късно влязоха двама едри мъже. Очите им бяха черни като катран, а по устните и на двамата играеше самодоволна усмивка.
- И това, ако не е щастливото семейство. - пропя единия с едно замахване с ръка запрати Авива в стената, а тя с писък и глухо падане се свлече отново на пода. Тънка струйка кръв протече от устата й като едновременно с това главата й безжизнено се отпусна на една страна.
- Авива! - крясъкът на Ричард не закъсня, а с него и плачът на новородения му син се засили сякаш повече...
Годината е 1989, денят е поредния мразовит за януари месец и по злочестие на съдбата в същия този студен ден недоносено бебе бива открито в контейнер за боклук до болница Св.Мери и единственото, което седяло до него било листче с име - Ричард Стюарт.
Бебето Х е в седмия месец, страда от сърдечна недостатъчност, недоразвитост и за капак е посиняло от студ. Както вече се досещате малкото бебе Х е бъдещия красавец Деймиън Лобос.
След множество манипулации и няколко операции, бебето Х оживява за чудно на всички скептично настроени лекари в Св.Мери, но сякаш за да не бъде щастието пълно, сърдечния проблем на детето е неизлечим и лекарите не му дават много време живот.
Негов ангел хранител става 23 годишната медицинска сестра - Вероника Стивънс, която поема попечителството над пеленачето и му дава майчинска любов. Малкото чудо Х някак си навършва 11 години не зависимо от проблема със сърцето, развилата се в последствие анемия и началния стадий на диабет. Въпреки всичко това Деймиън е щастливо и усмихнато хлапе, което в буквален смисъл се смее в лицето на смъртта и дебнещата го опасност. И сякаш картинката да е пълна и щастието строшено, когато момчето е на 15 години Вероника умира в автомобилна катастрофа и русокосия отново се оказва сам. Детето бива изпратено в дом за сираци където състоянието му се влошава заради нередовно приемане на лекарства и лоши условия на живот. С течение на обстоятелствата Лобос се превръща в ходещ труп, неспособен да свърши нищо сам и така се оказва най-голямата тежест на всички в дома за сираци.
Бебето Х е живо, въпреки това. Въпреки преследващите го болести, въпреки скръбта и депресията, въпреки надвисналата смърт. Бебето Х е медицинско чудо, достигнало не само 10 години, не 15, а цели двадесет и три. Двадесет и три години със сърдечна недостатъчност, анемия и диабет, които бавно съсипват живота му и все пак са недостатъчни за да убият живеца в него.
Сега Деймиън се завръща в родния си град, където е решен да намери сведения за родителите си и по някакъв начин да открие семейството, което никога не е имал.
Бебето Х е в седмия месец, страда от сърдечна недостатъчност, недоразвитост и за капак е посиняло от студ. Както вече се досещате малкото бебе Х е бъдещия красавец Деймиън Лобос.
След множество манипулации и няколко операции, бебето Х оживява за чудно на всички скептично настроени лекари в Св.Мери, но сякаш за да не бъде щастието пълно, сърдечния проблем на детето е неизлечим и лекарите не му дават много време живот.
Негов ангел хранител става 23 годишната медицинска сестра - Вероника Стивънс, която поема попечителството над пеленачето и му дава майчинска любов. Малкото чудо Х някак си навършва 11 години не зависимо от проблема със сърцето, развилата се в последствие анемия и началния стадий на диабет. Въпреки всичко това Деймиън е щастливо и усмихнато хлапе, което в буквален смисъл се смее в лицето на смъртта и дебнещата го опасност. И сякаш картинката да е пълна и щастието строшено, когато момчето е на 15 години Вероника умира в автомобилна катастрофа и русокосия отново се оказва сам. Детето бива изпратено в дом за сираци където състоянието му се влошава заради нередовно приемане на лекарства и лоши условия на живот. С течение на обстоятелствата Лобос се превръща в ходещ труп, неспособен да свърши нищо сам и така се оказва най-голямата тежест на всички в дома за сираци.
Бебето Х е живо, въпреки това. Въпреки преследващите го болести, въпреки скръбта и депресията, въпреки надвисналата смърт. Бебето Х е медицинско чудо, достигнало не само 10 години, не 15, а цели двадесет и три. Двадесет и три години със сърдечна недостатъчност, анемия и диабет, които бавно съсипват живота му и все пак са недостатъчни за да убият живеца в него.
Сега Деймиън се завръща в родния си град, където е решен да намери сведения за родителите си и по някакъв начин да открие семейството, което никога не е имал.
Допълнително:
- Страшно добър готвач е.- Владее хаоса отлично и под смъртна заплаха не би подредил апартамента си.
- Мрази да виси в библиотеките, също така и мрази дългите абсурдни часове по кафенета.
- Несериозен е от към връзки и не мисли да става сериозен скоро.
- Страда от диабет и анемия.
- Има дебел мъжки котарак на име Барни.
9 Re: Герои на хората Пон Юни 06, 2011 11:18 am
Jonathan Rodney Scott
Angel
Одобрен си, много хубав герой (;
10 Re: Герои на хората Пон Юни 06, 2011 2:48 pm
Samantha Morgan
Име:Саманта Морган
Години:20
Външен вид:
Сам има изключително изваяно тяло и прекрасно излъчване. Русите и коси нежно се спускат по раменете и.Натуралния цвят на косата и е медено русо , но доста често може да я видите с друг цвят, защото обича да експериментира с косата си..Има големи и изразително зелени очи,но понякога изглеждат сини или дори сиви зависи от светлината и мястото където се намира, а миглите и са дълги и гъсто извити.Погледа и е омайващ.Има не много голямо носле и меки,алени устни.Кожата и е бледа, но не прекалено. А бузите и понякога розовеят.Тялото и е добре оформено и има прекрасни извивки.Нормално висока е около 1.70.Има дълги и изящни крака.Облича се според настроението и. Най-често предпочита да е с нещо удобно, но също така не се изненадвайте ако я видите с някоя къса прилепнала рокля. Постоянно е с нови бижута и за абсолютно всяко облекло има определен чифт бижута. Постоянно сменя стила си.Въпреки ръста си, не че е прекалено висока доста често носи високи токове, който още повече подчертават правилните пропорции на тялото и. Въпреки невинния поглед и излъчване, който има тя въобще не е невинна или нещо подобно и когато човек се запознава с нея го осъзнава впоследствие.
Характер:
Сам е доста странен характер.Никога не можеш да я разбереш колкото и да се опитваш.Тя е напориста,непредсказуема,борбена и има още милион думи, с който може да бъде описана. Понякога човек може да си помисли, че има две лица. Но това понякога наистина е така.Тя е доста раздразнителна и това е една от наистина лошите и страни.Ядоса ли се гневът и може да се стовари върху абсолютно всеки. Когато не е в настроение не трябва да има никой покрай нея, защото не се знае какво може да направи. Описват я като студена личност, чийто характер много трудно може да бъде разбран .Днес може да е с един, а утре с друг.Това няма никакво значение.Едно от нещата, който тя харесва в себе си е искреноста. Тя винаги казва на хората това, което мисли за тях без да и пука, че може да нарани някой.Може би това е, че е била наранявана хиляди пъти и сърцето и е студено както казва тя самата.Понякога е доста емоционална, а понякога не можеш да разбереш какво чувства.Най-често се държи като гадна кучка, която мисли само и единствено за себе си.
История:
Саманта е родена Лос Анджелис, Калифорния.В доста заможно семейство.Майка и е адвокат, а баща и има фирма за недвижимо имущество.Има две по-малки сестри и по-голям брат , който не е виждала от доста време от около 5 или 6 години. От малка Сам започва да посещава различни курсове за актьорско майсторство на много места. . Когато е на 18 обаче става нещо ужасно двете и сестрички и родителите и загиват в катастрофа.Това е разтърсващо за нея.Тя се отказва от всичко и всички. След няколко години обаче Сам осъзнава, че е време да продължи напред и да загърби миналото.Затова тя заминава.
Снимка:
Години:20
Външен вид:
Сам има изключително изваяно тяло и прекрасно излъчване. Русите и коси нежно се спускат по раменете и.Натуралния цвят на косата и е медено русо , но доста често може да я видите с друг цвят, защото обича да експериментира с косата си..Има големи и изразително зелени очи,но понякога изглеждат сини или дори сиви зависи от светлината и мястото където се намира, а миглите и са дълги и гъсто извити.Погледа и е омайващ.Има не много голямо носле и меки,алени устни.Кожата и е бледа, но не прекалено. А бузите и понякога розовеят.Тялото и е добре оформено и има прекрасни извивки.Нормално висока е около 1.70.Има дълги и изящни крака.Облича се според настроението и. Най-често предпочита да е с нещо удобно, но също така не се изненадвайте ако я видите с някоя къса прилепнала рокля. Постоянно е с нови бижута и за абсолютно всяко облекло има определен чифт бижута. Постоянно сменя стила си.Въпреки ръста си, не че е прекалено висока доста често носи високи токове, който още повече подчертават правилните пропорции на тялото и. Въпреки невинния поглед и излъчване, който има тя въобще не е невинна или нещо подобно и когато човек се запознава с нея го осъзнава впоследствие.
Характер:
Сам е доста странен характер.Никога не можеш да я разбереш колкото и да се опитваш.Тя е напориста,непредсказуема,борбена и има още милион думи, с който може да бъде описана. Понякога човек може да си помисли, че има две лица. Но това понякога наистина е така.Тя е доста раздразнителна и това е една от наистина лошите и страни.Ядоса ли се гневът и може да се стовари върху абсолютно всеки. Когато не е в настроение не трябва да има никой покрай нея, защото не се знае какво може да направи. Описват я като студена личност, чийто характер много трудно може да бъде разбран .Днес може да е с един, а утре с друг.Това няма никакво значение.Едно от нещата, който тя харесва в себе си е искреноста. Тя винаги казва на хората това, което мисли за тях без да и пука, че може да нарани някой.Може би това е, че е била наранявана хиляди пъти и сърцето и е студено както казва тя самата.Понякога е доста емоционална, а понякога не можеш да разбереш какво чувства.Най-често се държи като гадна кучка, която мисли само и единствено за себе си.
История:
Саманта е родена Лос Анджелис, Калифорния.В доста заможно семейство.Майка и е адвокат, а баща и има фирма за недвижимо имущество.Има две по-малки сестри и по-голям брат , който не е виждала от доста време от около 5 или 6 години. От малка Сам започва да посещава различни курсове за актьорско майсторство на много места. . Когато е на 18 обаче става нещо ужасно двете и сестрички и родителите и загиват в катастрофа.Това е разтърсващо за нея.Тя се отказва от всичко и всички. След няколко години обаче Сам осъзнава, че е време да продължи напред и да загърби миналото.Затова тя заминава.
Снимка:
12 Re: Герои на хората Сря Юни 15, 2011 7:55 pm
Caroline Forbes
1.Каролайн Форбс
2.16
3.Карълайн е сила и решителна, понякога дръзка. Изключително лоялна към
приятелите си, готова да ги защити по всякакъв начин. Чувствителна е и
обичлива по природа. На външен вид изглежда уверена - в действията си, в
решенията си - във всичко. Когато обаче свали 'маската' си, страхът й,
несигурността я превземат цялата. Това я кара да се престарава на
моменти, а също и създава някои недостатъци и усложнения в характера й,
което води до различни въпроси, определящи нейното развитие, както тя ги
преодолява. Особено когато става дума до приятелките й, тъй като тя
винаги се е чувствала в сянка. С времето преодолява тези несигурности и
става по-уверена в себе си. Пада си малко невротичка и маниачка на тема
контрол. Обича да говори и късно се осъзнава че е говорила пълни
глупости без да спре, както обикновено става. Доста й е трудно да пази
тайни.
4.Още като малка отношенията между нея и майка й са малко обтегнати,
особено след като бащата на Кер ги напуска, признавайки си, че е гей. Майка
й е шериф на града и почти изцяло погълната от работата си. От малка Кер
се учи да се справя сама с трудностите. В училище е отличничка, главна
мажоретка и организаторка на почти всички събития. Дейна е и помага с
каквото може при други ежегодни събития, за които грижата е на друг.
Най-голямата й мечта е да стане певица. Карълайн определено може да пее,
при това много хубаво, но се срамува и единствено пее пред душа си.
Дори Лиз не знае за певческия талант на дъщеря си.
5.Карълайн е естествено красива, има вълни от руса коса и очи,
обрамчени от дълги, тъмни мигли. Има очарователни черти и стройна
фигура. Стилът й е типичен момичешки, натурално естествен. Облича се
много женствено в ярки цветове с различна прическа, която да отговаря на
дрешките й.
http://www.amber-heard.org/gallery/albums/Movies/2011%20Drive%20Angry%203D/Stills/DriveAngry3D-Stills_001.jpg
14 Re: Герои на хората Сря Юни 22, 2011 7:00 pm
Aaliyah
Може би най-често като видите момиче, разхождащо се по улицата, видът й не буди особен интерес у вас. Да, предполагам е така... Защото гледката честно е една и съща – тананикаща ми весела песен, тя бърза към поредната среща с приятели. Или пък със слушалки на ушите и музика усилена на макс.
Е, дори да се попадали на готически стереотип или нещо, съвсем различаващо се от „танананана, обичам сметанова торта”, залагам нищожните си джобни на това твърдение, не се забелязали някаква разлика у нея.
И да... Може и мен да сте виждали по улицата. В малкият град лицата често се разминават, но винаги в съзнанието ти остава една малка частитаа от това което си видял. И попаднеш ли на него отново, със сигурност си спомняш че именно в тази горчива гримаса си се вгледал онзи ден в библиотеката.
Както и да е. Мога да говоря още, но с празните приказки които най-вероятно ще чуете, мисля да спра до тук. Да, обясненията колко е несправедлив живота често са безполезни, каращи те да изглеждаш като жалка жаба на фона на бистрото езеро от смях и щастие.
Но... ето го началото на моята история, която всъщност най-вероятно ще ми заслужи бамбандировка от сурови яйца и домати, допълнени от нечии палци, сочещи пода...
***
Боц.
Пеперудите ме приветстваха отново. Но този път крилете им, пърхащи под спуснатите ми клепачи, бяха още по-разноцветни. Облачетата се завърнаха, а пропорционално на тях и онова чувство, каращо ме да изпитвам неописуемо блаженство и да искам още и още.
Външният свят бе мъртъв за мен в момента. Сега важна бе току-що влятата в тялото ми сила. Течността, поддържаща мизерното ми съществуване.
Опрях глава в плесенясалия улук на клуба, който служеше за сергия. Въздъхнах облекчено и вяла усмивка се разля на лицето ми. Ето сега вече се чувствах по-добре. В момента, не мога да го опиша. Чувствах се все едно летя и крясъците на Макс и унижението и боя, бяха толкова незначителни, все едно ги гледах от далеч, от друго тяло.
Съвсем слабо долових раздразнения глас на Ричи, опитващ се да ме накара да му отговоря и да платя.
- Петдесет кинта, маце! Хайде, чакат ме още доставки!
- Петдесет? – попитах изненадано, но все още в транс под веществото, инжектирано във вените ми. – За толкова малка доза?
- Стига обяснения, кукло! Плащай! – Дилърът вече звучеше ядосано – Даже ти правя отстъпка. Не бъди неблагодарна! Не ме бави! – Той прокара ръка през рошавата си, току-що боядисана в ярко червено коса. Пламналите му от нетърпение и гняв, който се опитваше да сдържи, смразяващо зелени очи ми подсказаха, че трябва да платя моментално и че не му беше до пазарлъци сега.
Но аз бях така зашеметена в този момент. Ричи искаше да ми го развали! Ама че егоист!
Започна да тропа нервно с крак, сви огромните си длани в юмруци, а мускулите му изпъкнаха под кърваво червената тениска с дълъг ръкав, която бе в тон с гривата му. Беше си зловещ. Само погледът му ме караше да изтръпна.
Стана ми ясно, че е невъзможно да се измъкна току така. Въздъхнах отново, но този път тежко и завъртях очи, с нежелание да потърся портмонето си. Точно сега, почти бях на червено. Макс не ми беше плащал вече две седмици, оставяйки ме със само сто и десет долара. И аз си имах нужди, за бога!
Унило разтворих жълтата си дамска чанта, увиснала на рамото ми. Пъхнах ръце, чак до лактите, понеже чантата си бе същински чувал, и се захванах да търся портмонето си. Което в момента бе почти непосилна за мен задача, поради две причини. Първо. В чувала имаше повече неща, отколкото в килера на традиционно американско семейство – шише минерална вода, цигари, носни кърпи, ценоразпис, упътване от Макс, карта на града, презервативи, дамски превръзки, тампони, пликче бял прах и още куп подобни дреболии.
Второ. Все още бях замаяна от стоката, която ми беше донесъл Рич. Е, това му го признавах. При него всичко бе с високо качество.
След няколко минутно ровене из съдържанието на чантата и псуване на висок глас, което всъщност изкара Ричи от нерви, успях да напипам люляково – лилавото си портмоне от изкуствена кожа.
Издърпах го и в същия момент изругах. По дяволите, счупих нокът! Идеалният кърваво червен лак, който обмислях да си сложа не ходеше на къси нокти! Сега трябваше да подравнявам! Ух!
- Кукло, – каза равно – ще те почакам само още тридесет секунди. Ако не платиш до тогава, не отговарям за последствията.
Пф. Какви можеше да са? Вече бях опитала от абсолютно всичко на този свят и едва ли щеше да е болка за умиране. Все пак реших да не си навличам повече проблеми и отворих портмонето си. Вторачих се в преградата където бяха банкнотите. Примигнах от ужас когато установих, че разполагам само с тридесет и седем долара. Ако трябваше да сме точни – тридесет и седем долара и двадесет и четири цента.
- Двадесет секунди – изсъска заплашително Рич.
- Ъмм, – запелтечих и забих поглед в земята – нямам достатъчно пари … – гласът ми потрепери накрая.
- О, Господи, Боже пощади ме! – възкликна и се хвана за главата. – Колко пари имаш кучко? – попита остро.
Може би трябваше да се обидя от думите, които използваше по мой адрес, но … аз си бях кучка, нали?
Първо. Това не беше нещо ново. Той не бе първият, който ме наричаше кучка.
Второ. Това ми беше работата – да бъда кучка. И се справях доста добре … предполагам.
- Около тридесет и седем долара – прошепнах.
Той изръмжа и започна да разтрива слепоочията си с палеца и със средния си пръст.
- Имаш късмет – каза и ми се усмихна. – Сега ми дай 35 долара, каквото ти остане, го ползвай да си купиш нещо за ядене … приличаш на вейка!
Ето затова харесвах Рич. Затова бях избрала да купувам стоката от него. Винаги правеше компромиси… особено когато аз бях наоколо …
- Благодаря – ухилих се и пъхнах залените хартийки в голямата му, протегната длан.
Той ги набута в задния джоб на черните си маркови джинси „Disel”. Кой знае колко омачкани щяха да бъдат, щом ги извади. Смигна ми и се запъти към чисто новото си нелегално закупено черно BMW.
Едно „пфффф” се отдели от устните ми преди да тръгна към входа на клуба. Там ме чакаше (или поне трябваше да ме чака) Макс.
Май забравих да спомена кой е Макс. И коя съм всъщност аз. Ако не сте разбрали досега, в което се съмнявам. Та на въпроса. Макс е сводник. И аз „работя” за него.
Чуваше се тихото тракане на токчетата ми, докато наближавах към святкащата неонова табела с надпис „Enter”. Още преди да вляза думкането на музиката наду главата ми. На вратата стояха всякакви … хора. Даже не знам дали терминът беше подходящ. Бяха надрусани, напушени, пияни … а някои бяха в комбинация от трите. Е, не че аз бях цвете за мирисане, но … все пак.
Светлината, която разпръскваше диско-глобуса, във всички посоки заслепи очите ми и аз залитнах за момент, падайки върху диджея, който вече псуваше устремено по мой адрес.
- Оооо, ти се сети! – чух Макс да възкликва. Даже аз се учудих, как успях да доловя гласа му в тази дандания.
- Ъъъ, да – ухилих му се насреща и запристъпвах, залитайки към него.
- Какво става? – попита ме сериозно. – Има ли клиенти? – отпи от уискито си, след което сложи няколко кубчета лед.
- Какво е? – посочих чашата му и облизах устните си.
- Джони Уокър – отговори спокойно. – Искаш ли?
- Сериозно? Разбира се! – възкликнах като последната глупачка.
- Ще ти дам, – започна равно, – но след като отговориш на въпроса ми! – изкрещя. – Знаеш, че обичам да правиш, каквото аз кажа!
- О, ами върви … – побелих очи и се изхилих.
- По дяволите! Пак си друсана – въздъхна, опитвайки се на надвика музиката.
Вдигнах рамене.
- Кога ще ми платиш? – изстрелях, без да се замислям в какви неприятности мога да се забъркам.
- Кога ще ти платя ли? Я повтори… – каза сладко, като мед.
Един залп дим, гъст и задушлив, се издигна от устата на Макс. После още един…
В момента може би нямаше по спокоен човек от шефа ми. Почива си, лапнал пура в уста, с крака на бюрото, което да уточним е от махагон.
В момента може би нямаше по покорен човек от мен. Беше си ми навик. Каквото заповяда Макс, аз го свършвах, независимо за какво става дума – убийство, кражба, сключване на мръсни сделки … А и вече бях специалист в тази област. Даже, ако трябва да съм честна, ми доставяше удоволствие. Поне не си блъсках в главата в стената, а вършех нещо, кажи-речи полезно, зависи от коя гледна точка гледаш…
- Между другото, – Макс ме откъсна от мислите, – заловили са Рич – отбеляза безпристрастно той и се намести по-удобно в кадифения си фотьойл. Подхвърли ми днешният вестник с такава досада, сякаш го правеше за енти път.
НАРКОДИЛЪР – ЗАЛОВЕН В КРАЧКА.
Търговец на хероин с изключително високо качество беше арестуван от ФБР тази сутрин. Задържан е и полицай, свързан с неговата дейност по разпространение на дрога в Ню Йорк.
Арестуваният е Ричард Хаскър – Ричи, роден през 1985 година, от Манхатън, криминално проявен. Той е наблюдаван от месец май със Специални разузнавателни средства. Установено е, че веднъж седмично се зарежда с хероин от град в източните Щати, който полицията отказа да назове.
При задържането на Ричард са открити 100 грама хероин. Въпреки малкото количество, лабораторният анализ е показал чистота на веществото над 50 %, която е достатъчна, за да бъдат приготвени за пазара над 5000 дози – съобщиха от ФБР.
При последвалия обиск в дома му са намерени и иззети още 18 пликчета с наркотично растение – общо 7 гр., както и 17 грама амфетамини, разпределени в 12 пакетчета, електронна везна и пистолет с 33 патрона.
Според специалисти, печалбата от тези 5000 дози е над 10 000 долара. За сравнение, при разбиването на нарколабораторията, свързана с Абнър Морети, откритата дрога беше с концентрация между 7 и 15 %.
- Какво? – очите ми заплашиха да тупнат на пода. Ама как така? Та Ричи беше майстор, щом става дума за бягство от ченгетата.
- Мм даа – въздъхна той. – Сред нас има птички … нали знаеш…
- Ъъ? – примигнах срещу него, докато се опитвах да обуя едната от обувките си.
- А любимото занимание на птичките е да пеят… и пеят… и пеят! – неочаквано повиши тон, пропука идеалната фасада на спокойствието, зад която изби неприкрит гняв.
Беше ми малко трудно да реагирам в тази ситуация. Да се уплаша ли? Да се изсмея ли? Или да му тегля една майна? А на мен ли се ядосваше? На кого се ядосваше всъщност?
- Да, предполагам – кимнах, гледайки го изпод мигли.
Той рязко стана горе и тръгна в моя посока. Дори не успях да проследя движението му, всичко се случи толкова бързо.
Едва не изпищях, когато усетих силният ритник в ребрата, който сякаш ме разтроши на парчета. Макс хвана шията ми здраво, след което сви пръстите на другата си ръка около бретона ми, издърпа главата ми назад.
- Ако разбера, че ти си песнопойката, бъди сигурна…ще се простиш с жалкото си съществуване. Изчадие – просъска той в лицето ми.
Не можех да отклоня поглед от него – зелени очи, остри, всяващи ужас черти, устата му – свита в тънка линия, която едва се забелязваше.
После ме пусна, но болката още се скатаваше в тялото ми, караше слепоочията ми да пулсират. Изправих се бавно, леко залитайки, замаяна, но като че ли в състояние да ходя. Дясната ми ръка още стоеше притисната до ребрата.
Червата ми започнаха да къркорят, карайки ехидният смях на Макс да се понесе из стаята.
- И знаеш ли? Не мисля да ти плащам скоро… – озъби се и с ненужна грубост срита чантата ми, като предизвика разпръскването на съдържанието й в цялото помещение… – А сега се разкарай! – изкрещя ми. – Живо, живо! Мърдай!
Все така, без една обувка, без пари, приличаща на плашило заради синини, рани и мръсотия полепнала по мен, прекрачих прага на кабинета на Макс. Още преди на извървя и един метър, чух зад себе си ядно затръшване на врата. Не знаех как все още бе останала цяла.
Хмм. Как така бяха заловили Рич? Не можех да го повярвам. Та той не веднъж бе измъквал и мен и себе си от лапите на ченгетата. А и кой би тръгнал да го предава? Тук никой нямаше да има полза от такова следствие. Странно.
След час моткане по улиците, леко накуцвайки, събрала погледите на минувачите, се озовах пред позната, кремава на цвят къща. Добре, прекалено позната. Май няма да е зле да спомена, че това е моят дом. Или поне беше такъв. Изглежда родителите ми не проявиха нужното разбиране, относно това, в което се превърнах и дружно ме изритаха като мръсно коте на улицата. Точно тогава бях на ръба на кризата – готова да скоча от някоя сграда. Може би, защото не исках да бъда това, което съм, а сега, ами честно, сега съм свикнала или пък приела реалността.
Въздъхнах тежко, припомняйки миналото си. Обмислях дали наистина живота ми преди наркотиците беше по-добър или не. Преди тях … ами да, преди тях бях затворена в собственото си съзнание, аутсайдер във всички отношения или пък детето, чийто родители нямаха време да погледнат. Може би сега живота ми бе по-лесен. Хората казват: Никога не тръгвай по лесния път, той води до гибел.
Не мислех, че бяха напълно прави. Нима щях да оцелея, ако през целия си живот се надявах да се харесам на родителите си, било то на хората като цяло? Е, едва ли щях да издържа.
- Скараха ли ти се? – нечий мъжки, дебел глас ме изтръгна от спомените.
Извърнах така рязко глава, та чак вратът ме заболя. Погледът ми проследи масивна фигура, лице отчасти набраздено от бръчки, причинени от нерви и проблеми, мургава кожа, черна коса, в която на места проблясваха бели кичури.
- Мога ли да Ви помогна? – повдигнах вежда, без да откъсвам поглед от мъжа срещу мен. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя от къде.
- Алия, нали? – попита и се усмихна.
- Ъъ да, предполагам – засмях се притеснено, с моята култова реплика, след което опулих очи.
- О – поклати глава и пристъпи напред. – Явно не ме помниш. Аз съм Стив.
- Стив кой? – с риск да прозвуча грубо оставих въпросите да се леят.
- Стив Бранд – отвърна простичко.
Стив Бранд ли? Оооу, тооози Стив. Да, сетих се за кой става дума.
Поклатих глава.
- Аа… – ухилих се и направих малко място на пейката, на която бях седнала. – Вярно. Имам много краткотрайна памет. Сядай.
- Няма проблем, хлапе. Просто минавах от тук, бързам. Изникнаха ми две-три неща свързани с Рич.
Ама сериозно ли? Всички само за Рич ли говореха, дявол го взел?
- Добре – кимнах му и пригладих косата си, която още стоеше щръкнала нагоре.
- А и още нещо – извърна се към мен. – Утре те чакам при бившата сграда на общината. Шест часа. Не закъснявай. Ще ти обясня като дойдеш. Важно е.
Тръгна по посока на кръстовището. Там го чакаше сив Мерцедес. Стив влезе вътре, без да се колебае, а минутка по-късно колата се впусна напред.
Дълго останах вторачена в мястото, от където бе тръгнал автомобила, размишлявайки какво ме очаква утре и дали щях да доживея до тогава.
***
Надявам се сте добили поне кратка представа за това как протичаше живота ми... Как все още протича.
Реших да не разтягам до край, понеже или ще ви отегча или... ами просто е ясно. Западнал тийнейджър, който не знае що е това нормален живот. Момиче, което поради ред причини изкарва хляба/и дрогата/ си по модерния начин. Един вид... разум, който не може да се нарече разум...
Но нека не самосъжалението ми да привлича вниманието ви. Смея да кажа че някъде в мен се прокрадва нотка, искаща единственият проблем който да касае съзнанието ми да се изчерпва с това, че не съм си довършила доклада за Конфуций. Но е факт че училище не съм посещавала от Бог знае кога. И, каква ирония... все още мечтая за онази приказна вечер, наречена прощален бал, макар да съм с ясното съзнание че единственото което мога да правя е да мечтая. А може би реалността, която почукваше по дрънчащата ми глава бе права. Именно за това се мразех... Аз си бях виновна...
И, за протокола... Казвам се Алия. Фамилия отдавна нямам. Или поне се правя че нямам. Годините ми... ами нека не ви стресирам, но ... да, малко са. Ако съберете годините на един първокласник и годините на един четвъртокласник ще получите сумата... И не казвайте че не съм ви предупредила.
ПП: снимка ще добавя по-късно, като си избера (:
Е, дори да се попадали на готически стереотип или нещо, съвсем различаващо се от „танананана, обичам сметанова торта”, залагам нищожните си джобни на това твърдение, не се забелязали някаква разлика у нея.
И да... Може и мен да сте виждали по улицата. В малкият град лицата често се разминават, но винаги в съзнанието ти остава една малка частитаа от това което си видял. И попаднеш ли на него отново, със сигурност си спомняш че именно в тази горчива гримаса си се вгледал онзи ден в библиотеката.
Както и да е. Мога да говоря още, но с празните приказки които най-вероятно ще чуете, мисля да спра до тук. Да, обясненията колко е несправедлив живота често са безполезни, каращи те да изглеждаш като жалка жаба на фона на бистрото езеро от смях и щастие.
Но... ето го началото на моята история, която всъщност най-вероятно ще ми заслужи бамбандировка от сурови яйца и домати, допълнени от нечии палци, сочещи пода...
***
Боц.
Пеперудите ме приветстваха отново. Но този път крилете им, пърхащи под спуснатите ми клепачи, бяха още по-разноцветни. Облачетата се завърнаха, а пропорционално на тях и онова чувство, каращо ме да изпитвам неописуемо блаженство и да искам още и още.
Външният свят бе мъртъв за мен в момента. Сега важна бе току-що влятата в тялото ми сила. Течността, поддържаща мизерното ми съществуване.
Опрях глава в плесенясалия улук на клуба, който служеше за сергия. Въздъхнах облекчено и вяла усмивка се разля на лицето ми. Ето сега вече се чувствах по-добре. В момента, не мога да го опиша. Чувствах се все едно летя и крясъците на Макс и унижението и боя, бяха толкова незначителни, все едно ги гледах от далеч, от друго тяло.
Съвсем слабо долових раздразнения глас на Ричи, опитващ се да ме накара да му отговоря и да платя.
- Петдесет кинта, маце! Хайде, чакат ме още доставки!
- Петдесет? – попитах изненадано, но все още в транс под веществото, инжектирано във вените ми. – За толкова малка доза?
- Стига обяснения, кукло! Плащай! – Дилърът вече звучеше ядосано – Даже ти правя отстъпка. Не бъди неблагодарна! Не ме бави! – Той прокара ръка през рошавата си, току-що боядисана в ярко червено коса. Пламналите му от нетърпение и гняв, който се опитваше да сдържи, смразяващо зелени очи ми подсказаха, че трябва да платя моментално и че не му беше до пазарлъци сега.
Но аз бях така зашеметена в този момент. Ричи искаше да ми го развали! Ама че егоист!
Започна да тропа нервно с крак, сви огромните си длани в юмруци, а мускулите му изпъкнаха под кърваво червената тениска с дълъг ръкав, която бе в тон с гривата му. Беше си зловещ. Само погледът му ме караше да изтръпна.
Стана ми ясно, че е невъзможно да се измъкна току така. Въздъхнах отново, но този път тежко и завъртях очи, с нежелание да потърся портмонето си. Точно сега, почти бях на червено. Макс не ми беше плащал вече две седмици, оставяйки ме със само сто и десет долара. И аз си имах нужди, за бога!
Унило разтворих жълтата си дамска чанта, увиснала на рамото ми. Пъхнах ръце, чак до лактите, понеже чантата си бе същински чувал, и се захванах да търся портмонето си. Което в момента бе почти непосилна за мен задача, поради две причини. Първо. В чувала имаше повече неща, отколкото в килера на традиционно американско семейство – шише минерална вода, цигари, носни кърпи, ценоразпис, упътване от Макс, карта на града, презервативи, дамски превръзки, тампони, пликче бял прах и още куп подобни дреболии.
Второ. Все още бях замаяна от стоката, която ми беше донесъл Рич. Е, това му го признавах. При него всичко бе с високо качество.
След няколко минутно ровене из съдържанието на чантата и псуване на висок глас, което всъщност изкара Ричи от нерви, успях да напипам люляково – лилавото си портмоне от изкуствена кожа.
Издърпах го и в същия момент изругах. По дяволите, счупих нокът! Идеалният кърваво червен лак, който обмислях да си сложа не ходеше на къси нокти! Сега трябваше да подравнявам! Ух!
- Кукло, – каза равно – ще те почакам само още тридесет секунди. Ако не платиш до тогава, не отговарям за последствията.
Пф. Какви можеше да са? Вече бях опитала от абсолютно всичко на този свят и едва ли щеше да е болка за умиране. Все пак реших да не си навличам повече проблеми и отворих портмонето си. Вторачих се в преградата където бяха банкнотите. Примигнах от ужас когато установих, че разполагам само с тридесет и седем долара. Ако трябваше да сме точни – тридесет и седем долара и двадесет и четири цента.
- Двадесет секунди – изсъска заплашително Рич.
- Ъмм, – запелтечих и забих поглед в земята – нямам достатъчно пари … – гласът ми потрепери накрая.
- О, Господи, Боже пощади ме! – възкликна и се хвана за главата. – Колко пари имаш кучко? – попита остро.
Може би трябваше да се обидя от думите, които използваше по мой адрес, но … аз си бях кучка, нали?
Първо. Това не беше нещо ново. Той не бе първият, който ме наричаше кучка.
Второ. Това ми беше работата – да бъда кучка. И се справях доста добре … предполагам.
- Около тридесет и седем долара – прошепнах.
Той изръмжа и започна да разтрива слепоочията си с палеца и със средния си пръст.
- Имаш късмет – каза и ми се усмихна. – Сега ми дай 35 долара, каквото ти остане, го ползвай да си купиш нещо за ядене … приличаш на вейка!
Ето затова харесвах Рич. Затова бях избрала да купувам стоката от него. Винаги правеше компромиси… особено когато аз бях наоколо …
- Благодаря – ухилих се и пъхнах залените хартийки в голямата му, протегната длан.
Той ги набута в задния джоб на черните си маркови джинси „Disel”. Кой знае колко омачкани щяха да бъдат, щом ги извади. Смигна ми и се запъти към чисто новото си нелегално закупено черно BMW.
Едно „пфффф” се отдели от устните ми преди да тръгна към входа на клуба. Там ме чакаше (или поне трябваше да ме чака) Макс.
Май забравих да спомена кой е Макс. И коя съм всъщност аз. Ако не сте разбрали досега, в което се съмнявам. Та на въпроса. Макс е сводник. И аз „работя” за него.
Чуваше се тихото тракане на токчетата ми, докато наближавах към святкащата неонова табела с надпис „Enter”. Още преди да вляза думкането на музиката наду главата ми. На вратата стояха всякакви … хора. Даже не знам дали терминът беше подходящ. Бяха надрусани, напушени, пияни … а някои бяха в комбинация от трите. Е, не че аз бях цвете за мирисане, но … все пак.
Светлината, която разпръскваше диско-глобуса, във всички посоки заслепи очите ми и аз залитнах за момент, падайки върху диджея, който вече псуваше устремено по мой адрес.
- Оооо, ти се сети! – чух Макс да възкликва. Даже аз се учудих, как успях да доловя гласа му в тази дандания.
- Ъъъ, да – ухилих му се насреща и запристъпвах, залитайки към него.
- Какво става? – попита ме сериозно. – Има ли клиенти? – отпи от уискито си, след което сложи няколко кубчета лед.
- Какво е? – посочих чашата му и облизах устните си.
- Джони Уокър – отговори спокойно. – Искаш ли?
- Сериозно? Разбира се! – възкликнах като последната глупачка.
- Ще ти дам, – започна равно, – но след като отговориш на въпроса ми! – изкрещя. – Знаеш, че обичам да правиш, каквото аз кажа!
- О, ами върви … – побелих очи и се изхилих.
- По дяволите! Пак си друсана – въздъхна, опитвайки се на надвика музиката.
Вдигнах рамене.
- Кога ще ми платиш? – изстрелях, без да се замислям в какви неприятности мога да се забъркам.
- Кога ще ти платя ли? Я повтори… – каза сладко, като мед.
Един залп дим, гъст и задушлив, се издигна от устата на Макс. После още един…
В момента може би нямаше по спокоен човек от шефа ми. Почива си, лапнал пура в уста, с крака на бюрото, което да уточним е от махагон.
В момента може би нямаше по покорен човек от мен. Беше си ми навик. Каквото заповяда Макс, аз го свършвах, независимо за какво става дума – убийство, кражба, сключване на мръсни сделки … А и вече бях специалист в тази област. Даже, ако трябва да съм честна, ми доставяше удоволствие. Поне не си блъсках в главата в стената, а вършех нещо, кажи-речи полезно, зависи от коя гледна точка гледаш…
- Между другото, – Макс ме откъсна от мислите, – заловили са Рич – отбеляза безпристрастно той и се намести по-удобно в кадифения си фотьойл. Подхвърли ми днешният вестник с такава досада, сякаш го правеше за енти път.
НАРКОДИЛЪР – ЗАЛОВЕН В КРАЧКА.
Търговец на хероин с изключително високо качество беше арестуван от ФБР тази сутрин. Задържан е и полицай, свързан с неговата дейност по разпространение на дрога в Ню Йорк.
Арестуваният е Ричард Хаскър – Ричи, роден през 1985 година, от Манхатън, криминално проявен. Той е наблюдаван от месец май със Специални разузнавателни средства. Установено е, че веднъж седмично се зарежда с хероин от град в източните Щати, който полицията отказа да назове.
При задържането на Ричард са открити 100 грама хероин. Въпреки малкото количество, лабораторният анализ е показал чистота на веществото над 50 %, която е достатъчна, за да бъдат приготвени за пазара над 5000 дози – съобщиха от ФБР.
При последвалия обиск в дома му са намерени и иззети още 18 пликчета с наркотично растение – общо 7 гр., както и 17 грама амфетамини, разпределени в 12 пакетчета, електронна везна и пистолет с 33 патрона.
Според специалисти, печалбата от тези 5000 дози е над 10 000 долара. За сравнение, при разбиването на нарколабораторията, свързана с Абнър Морети, откритата дрога беше с концентрация между 7 и 15 %.
- Какво? – очите ми заплашиха да тупнат на пода. Ама как така? Та Ричи беше майстор, щом става дума за бягство от ченгетата.
- Мм даа – въздъхна той. – Сред нас има птички … нали знаеш…
- Ъъ? – примигнах срещу него, докато се опитвах да обуя едната от обувките си.
- А любимото занимание на птичките е да пеят… и пеят… и пеят! – неочаквано повиши тон, пропука идеалната фасада на спокойствието, зад която изби неприкрит гняв.
Беше ми малко трудно да реагирам в тази ситуация. Да се уплаша ли? Да се изсмея ли? Или да му тегля една майна? А на мен ли се ядосваше? На кого се ядосваше всъщност?
- Да, предполагам – кимнах, гледайки го изпод мигли.
Той рязко стана горе и тръгна в моя посока. Дори не успях да проследя движението му, всичко се случи толкова бързо.
Едва не изпищях, когато усетих силният ритник в ребрата, който сякаш ме разтроши на парчета. Макс хвана шията ми здраво, след което сви пръстите на другата си ръка около бретона ми, издърпа главата ми назад.
- Ако разбера, че ти си песнопойката, бъди сигурна…ще се простиш с жалкото си съществуване. Изчадие – просъска той в лицето ми.
Не можех да отклоня поглед от него – зелени очи, остри, всяващи ужас черти, устата му – свита в тънка линия, която едва се забелязваше.
После ме пусна, но болката още се скатаваше в тялото ми, караше слепоочията ми да пулсират. Изправих се бавно, леко залитайки, замаяна, но като че ли в състояние да ходя. Дясната ми ръка още стоеше притисната до ребрата.
Червата ми започнаха да къркорят, карайки ехидният смях на Макс да се понесе из стаята.
- И знаеш ли? Не мисля да ти плащам скоро… – озъби се и с ненужна грубост срита чантата ми, като предизвика разпръскването на съдържанието й в цялото помещение… – А сега се разкарай! – изкрещя ми. – Живо, живо! Мърдай!
Все така, без една обувка, без пари, приличаща на плашило заради синини, рани и мръсотия полепнала по мен, прекрачих прага на кабинета на Макс. Още преди на извървя и един метър, чух зад себе си ядно затръшване на врата. Не знаех как все още бе останала цяла.
Хмм. Как така бяха заловили Рич? Не можех да го повярвам. Та той не веднъж бе измъквал и мен и себе си от лапите на ченгетата. А и кой би тръгнал да го предава? Тук никой нямаше да има полза от такова следствие. Странно.
След час моткане по улиците, леко накуцвайки, събрала погледите на минувачите, се озовах пред позната, кремава на цвят къща. Добре, прекалено позната. Май няма да е зле да спомена, че това е моят дом. Или поне беше такъв. Изглежда родителите ми не проявиха нужното разбиране, относно това, в което се превърнах и дружно ме изритаха като мръсно коте на улицата. Точно тогава бях на ръба на кризата – готова да скоча от някоя сграда. Може би, защото не исках да бъда това, което съм, а сега, ами честно, сега съм свикнала или пък приела реалността.
Въздъхнах тежко, припомняйки миналото си. Обмислях дали наистина живота ми преди наркотиците беше по-добър или не. Преди тях … ами да, преди тях бях затворена в собственото си съзнание, аутсайдер във всички отношения или пък детето, чийто родители нямаха време да погледнат. Може би сега живота ми бе по-лесен. Хората казват: Никога не тръгвай по лесния път, той води до гибел.
Не мислех, че бяха напълно прави. Нима щях да оцелея, ако през целия си живот се надявах да се харесам на родителите си, било то на хората като цяло? Е, едва ли щях да издържа.
- Скараха ли ти се? – нечий мъжки, дебел глас ме изтръгна от спомените.
Извърнах така рязко глава, та чак вратът ме заболя. Погледът ми проследи масивна фигура, лице отчасти набраздено от бръчки, причинени от нерви и проблеми, мургава кожа, черна коса, в която на места проблясваха бели кичури.
- Мога ли да Ви помогна? – повдигнах вежда, без да откъсвам поглед от мъжа срещу мен. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя от къде.
- Алия, нали? – попита и се усмихна.
- Ъъ да, предполагам – засмях се притеснено, с моята култова реплика, след което опулих очи.
- О – поклати глава и пристъпи напред. – Явно не ме помниш. Аз съм Стив.
- Стив кой? – с риск да прозвуча грубо оставих въпросите да се леят.
- Стив Бранд – отвърна простичко.
Стив Бранд ли? Оооу, тооози Стив. Да, сетих се за кой става дума.
Поклатих глава.
- Аа… – ухилих се и направих малко място на пейката, на която бях седнала. – Вярно. Имам много краткотрайна памет. Сядай.
- Няма проблем, хлапе. Просто минавах от тук, бързам. Изникнаха ми две-три неща свързани с Рич.
Ама сериозно ли? Всички само за Рич ли говореха, дявол го взел?
- Добре – кимнах му и пригладих косата си, която още стоеше щръкнала нагоре.
- А и още нещо – извърна се към мен. – Утре те чакам при бившата сграда на общината. Шест часа. Не закъснявай. Ще ти обясня като дойдеш. Важно е.
Тръгна по посока на кръстовището. Там го чакаше сив Мерцедес. Стив влезе вътре, без да се колебае, а минутка по-късно колата се впусна напред.
Дълго останах вторачена в мястото, от където бе тръгнал автомобила, размишлявайки какво ме очаква утре и дали щях да доживея до тогава.
***
Надявам се сте добили поне кратка представа за това как протичаше живота ми... Как все още протича.
Реших да не разтягам до край, понеже или ще ви отегча или... ами просто е ясно. Западнал тийнейджър, който не знае що е това нормален живот. Момиче, което поради ред причини изкарва хляба/и дрогата/ си по модерния начин. Един вид... разум, който не може да се нарече разум...
Но нека не самосъжалението ми да привлича вниманието ви. Смея да кажа че някъде в мен се прокрадва нотка, искаща единственият проблем който да касае съзнанието ми да се изчерпва с това, че не съм си довършила доклада за Конфуций. Но е факт че училище не съм посещавала от Бог знае кога. И, каква ирония... все още мечтая за онази приказна вечер, наречена прощален бал, макар да съм с ясното съзнание че единственото което мога да правя е да мечтая. А може би реалността, която почукваше по дрънчащата ми глава бе права. Именно за това се мразех... Аз си бях виновна...
И, за протокола... Казвам се Алия. Фамилия отдавна нямам. Или поне се правя че нямам. Годините ми... ами нека не ви стресирам, но ... да, малко са. Ако съберете годините на един първокласник и годините на един четвъртокласник ще получите сумата... И не казвайте че не съм ви предупредила.
ПП: снимка ще добавя по-късно, като си избера (:
16 Re: Герои на хората Съб Юни 25, 2011 9:34 pm
Виктория Уинчестър
Human
1.Име : Виктория Арчибалд
2.Години : 18
3.Характер : С една дума,характера на Виктория е енигматичен тоест загадъчен.Харесва й да е с маска изразяваща невинност и нежност,но всъщност e силна и пряма.Не позволява хората да й казват какво да прави,винаги държи на своето и отстоява позицията си.Слабата й страна е доверието,което понякога е голям враг.Дава го на всеки,затова често бива наранявана.Инатлива и упорита е ,както и всеки член от семейството й.Обожава животните ,би направила всичко за тях,ненавижда разглезените момичета,свикнали всичко да е в ръцете им.Непрекъснато слуша музика,това е едно от нещата без които не може,дори когато е в ужасно настроение,някоя хубава песен го оправя.Допадат й разходките по плажа и гората,не си пада по романтични предложения и такива подобни.Предпочита нещо семпло,но все пак от сърце.Има доста приятели,но само 3-4 вярни,останалото възприема само като хора,познати,служещи за развлечение.
4.История: Родена е в Торонто,Канада,но отрасва в Лос Анджелис,Калифорния.Семейството й е голямо,като се започне от баби,дядовци и лели,та чак до двамата й братя близнаци.Джеръми и Джейкъб,двамата са по-големи от нея с 5 години и както се очаква заминават да учат,като от време на време пращат по някоя и друга картичка.Родителите й са дойста заети и никога нямат време за семейството си.Виктория едва чака 18-десетия си рожден ден само и само да напусне къщата на родителите си,там се чувства като в затвор.Като по-малка мечтае да стане художничка,но скоро тръпката преминава и решава да потърси късмета си другаде.
5.Външен вид: Очите на Вики са зеленикави с различни отенъци на кафявото,дълбоки и големи.Косата й- русолява се спуска до кръста,доста често я подстригва и експериментира с нея.Последното на което я подлага са кичури-зелени,червени и оранжеви.Устните й са малки,нормално дебели ,тялото й е добре оформено,но не прекалено слабо.Стила й на обличане е спортно-елегантен,много рядко склонява да облече рокя,а когато го прави,определено има повод.Най-често носи гривни,не обича кулиетата.Има пръстен на безимения си пръст на дясната ръка,който никога не сваля.
6.Допълнително /то не е задължително/ Има куче на име Сами и коте -
Лео
7.Снимка Цък
2.Години : 18
3.Характер : С една дума,характера на Виктория е енигматичен тоест загадъчен.Харесва й да е с маска изразяваща невинност и нежност,но всъщност e силна и пряма.Не позволява хората да й казват какво да прави,винаги държи на своето и отстоява позицията си.Слабата й страна е доверието,което понякога е голям враг.Дава го на всеки,затова често бива наранявана.Инатлива и упорита е ,както и всеки член от семейството й.Обожава животните ,би направила всичко за тях,ненавижда разглезените момичета,свикнали всичко да е в ръцете им.Непрекъснато слуша музика,това е едно от нещата без които не може,дори когато е в ужасно настроение,някоя хубава песен го оправя.Допадат й разходките по плажа и гората,не си пада по романтични предложения и такива подобни.Предпочита нещо семпло,но все пак от сърце.Има доста приятели,но само 3-4 вярни,останалото възприема само като хора,познати,служещи за развлечение.
4.История: Родена е в Торонто,Канада,но отрасва в Лос Анджелис,Калифорния.Семейството й е голямо,като се започне от баби,дядовци и лели,та чак до двамата й братя близнаци.Джеръми и Джейкъб,двамата са по-големи от нея с 5 години и както се очаква заминават да учат,като от време на време пращат по някоя и друга картичка.Родителите й са дойста заети и никога нямат време за семейството си.Виктория едва чака 18-десетия си рожден ден само и само да напусне къщата на родителите си,там се чувства като в затвор.Като по-малка мечтае да стане художничка,но скоро тръпката преминава и решава да потърси късмета си другаде.
5.Външен вид: Очите на Вики са зеленикави с различни отенъци на кафявото,дълбоки и големи.Косата й- русолява се спуска до кръста,доста често я подстригва и експериментира с нея.Последното на което я подлага са кичури-зелени,червени и оранжеви.Устните й са малки,нормално дебели ,тялото й е добре оформено,но не прекалено слабо.Стила й на обличане е спортно-елегантен,много рядко склонява да облече рокя,а когато го прави,определено има повод.Най-често носи гривни,не обича кулиетата.Има пръстен на безимения си пръст на дясната ръка,който никога не сваля.
6.Допълнително /то не е задължително/ Има куче на име Сами и коте -
Лео
7.Снимка Цък
Съобщение [Страница 1 от 1]
Similar topics
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|