Мрачните улички

Пфт...
Защо, по дяволите, всичко това се случваше? Защо ... Ала нима имаше налично разумно обяснение? Нима щеше да се появи щур луд учен, с подобна на Айнщайн изправена коса, бяла престилка, и с гордост да заяви че първи в света е открил дълго търсеният отговор, а именно - как, взели го мътните, щях да профължавам от тук нататък?
С минало, което исках да забравя и бъдеще което нямах.
Не... Като че ли всичко около мен бяше прокълнато и обречено да прекара остатъка от живота си в страх, че аз идиота мога да проваля всичко както винаги.
Не преустанових вътрешните си брътвежи, макар да виждах че наближава времето, в което се очакваше от сенките да изплува нечия ръбеста глава и Бог знае какво да нправи.
Ала толкова бях улисан с мисли, че щом умореният ми поглед попадна върху продълговатата, наситена сянка, имах чувството че главата ми се изпразва. Но, наистина беше нужно да се стегна и да предприема нещо, иначе рускувах и малкото което притежавах да отиде на кино...
Тръснах глава, регистрирайки шум от забързани стъпки около себе си. Странно... Законите на физиката доста честно не важеха предвид съществата, заобикалящи ме напоследък, и току виж от някое малко и несъобразено действие да си загубиш мозъка...
Така и не бях разбрал чеможе би аз съм причината за ускоряването на скоростта с която се движеше момичето пред мен. В интерес на истината аз дори не я бях забелязал първоначално. Ала сега понечих да тръгна след нея, и може би да й помогна, понеже бе очевидно че е новодошла в града.
На метри от местоположението й, аз забавих ход, подозирайки възможността тя да е от онези същества срещу които се борех, от време на време придобиващи вид на подобие на хора...
После обаче се отказах от шантавите си теории и я настигнах, изпречвайки се на пътя й.
-Хей. Ъм... Аз съм Саманта Морган. - нервно промърмори тя, навеждайки глава.