Фокусници

Египет, дълбока древност
Бича изплющя и на гърба му се появи дълбока кървава резка. Това се повтори още няколко пъти. Тялото му се преви, едва се държеше на краката си. Гърбът му приличаше на кървава пихтия. През цялото време крещеше от болка, погледът му се бе разфокусирал. Усети как нечия ръка стиска рамото му и се напрегна, което предизвика нова вълна от болка.
- Ела - каза непознат мъжки глас в ухото му. Без да знае защо, той реши да му се довери и го последва. Малко по малко светът възвръщаше очертанията си и той, препъвайки се, се опита да разбере къде го водят. Всичко му се струваше еднакво. Отвори уста и едва тогава усети колко е жаден.
- Вода - прошепна толкова тихо, че звукът едва стигна до собствените му очи.
- Скоро - отвърна другият мъж. Вървеше пред него, изправен, с вдигната глава; всички му правеха път. Робът не знаеше дали да смята това за добър знак.
Слънчевите лъчи се забиваха директно в мозъка му. Той залитна и се стовари тежко на земята. Тялото му вдигна толкова прах, че за миг се скри от погледа на другите. Преди да успее да ги възпре, очите му сами се затвориха.

Ноздрите му уловиха острата миризма и той се сепна. Усети някаква смътна болка, по-скоро спомен, отколкото реалнообяснимо усещане. Опита да повдигне клепачите си, но нещо им пречеше. Започна да върти главата си и осъзна, че тялото му е по-тежко от преди. Не може да определи на какво стои, но сякаш бе завързан за него.
Усети чужд дъх, който излетя към лицето му, придружен от думи.
- Аз съм Рааб и отсега нататък си под моята власт. Кой си ти? - попита същия онзи мъж, който го бе извел от прашния площад по-рано. - Говори, робе!
- Нямам име.
- От къде идваш?
- От никъде.
- Не лъжи - отсече Рааб. - Цветът на кожата ти е млечен, не си от тук. Не си от земите наоколо. Идваш от много, много далеч. Кажи, от къде?
- Не знам - отвърна честно мъжът.
- Знаеш ли какво си? - попита Рааб. Другият намери въпроса за странен; не знаеше какво се изисква от него да отговори, затова замълча.
- Достатъчно. Донесете му храна и вода и пратете някоя робиня да приготви баня. - След това Рааб се обърна към него и рече: - От днес нататък името ти е Амасис. Утре ще се върна с отговори.
Амасис чу отдалечаващите се стъпки, но свалиха превръзката му много по-късно, така че той не можа да зърне Рааб и можеше само да гадае как изглежда похитителя му.


Рааб беше по-възрастен, отколкото Амасис можеше да си представи. Бръчките около очите му представляваха гъста плетеница от спомени и неразказани истории. На голото му теме беше нарисувано слънце, образувано от редица странни и непознати за Амасис символи. По ръцете на стареца също имаше изписани древни слова. На опакото на дланите му имаше изрисувано по едно перо.
Амасис не се въздържаше да ги разглежда, а Рааб като че ли очакваше реакцията му, защото му позволи.
Погледнати отстрани, двамата представляваха абсолютна противоположност. Изкъпан и наспал се, Амасис въобще не приличаше на себе си. Само белезите по гърба му издаваха доскорошната му участ на роб. Косата му беше дълга и гъста, стелеше се по раменете му като коприна. Кожата му беше бяла и чиста, под нея се криеха добре развити мускули. Беше висок, но не надхвърляше допустимото ниво.
Тъмните му очи шаваха из тялото на Рааб, без да се спират дълго време на едно място.
- Имаш ли въпроси за задаване? - попита накрая стареца, на когото му бе писнало да бъде папирус за четене на младежа.
Амасис се сепна и отстъпи крачка назад.
- Какво имахте предвид вчера, когато ме попитахте дали знам какво съм?
Рааб поклати глава.
-Вие, младите, винаги се хващате за очевидното. Но ще започнем с това, щом така желаеш. Знаеш ли какво е това? - попита Рааб и посочи перото на една от китките си. - Когато умреш, душата ти отива при Анубис и бива подложена на изпитание. Душата ти бива поставяна на везни заедно с перото на Маат, богинята на правосъдието; ако е по-лека или равна на перото, бива изпращана при Озирис, ако натежи повече обаче попада в пастта на Аммит.
Амасис кимна, макар че същността все още му се изплъзваше.
- Това какво общо...
- Ти си чувствителен към несправедливостта. Когато усвоиш дарбата си, ще намериш начин да я отстраняваш от света.
Амасис все още не разбираше. Рааб се изправи.
- Достатъчно за днес. Малко думи, наистина, но ще ти откраднат много време за размисъл.


Амасис се унасяше, когато усети чуждото присъствие в стаята. Изправи се рязко в леглото си, но беше тъмно и не можеше да види нищо.
- Тук съм, господарю - чу се тих глас. Преди Амасис дори да успее да възкликне изненадано, една факла бе запалена. Светлината се усука около голото тяло на робинята. Имаше нежна кожа, с цвят на мед и абаносова коса, сплетена на тежка плитка. Очите ù светеха с особен блясък. Тя, изглежда, не се срамуваше толкова от голотата си, колкото от това, че е нарушила спокойствието му.
Амасис се опомни навреме и я повика при себе си. С грациозни движения, тя се приближи до леглото. Без повече свян, тя долепи кожата си до неговата.
- Казвам се Сенту и съм подарък от Рааб.
С тези думи, тя прехвърли крака си през тялото му и се намери върху него. Хвана ръцете му и ги постави на талията си.
Амасис облиза устните си и дръпна ръцете си.
- Тази вечер ще спим - каза ù. Тя повдигна вежди в изненада, сетне кимна. Изтърколи се до него и притисна тялото си в неговото. Постави ръка на гърдите му и се сгуши. Мъжът беше твърде изненадан от ситуацията, за да направи каквото и да било, затова остана неподвижен и скоро също заспа.


- Благодаря за робинята - каза Амасис на Рааб, когато той дойде на следващия ден, за да завършат разговора си.
Старецът кимна, сякаш това си бе в реда на нещата и няма нужда да бъде обсъждано. Амасис все пак изпитваше известно неудобство от присъствието на Сенту, но не знаеше как точно да даде израз на чувствата си, затова не повдигна въпроса.
- Помисли ли върху думите ми? - попита възрастният мъж. По тона му личеше, че няма да го упрекне, ако отговорът е отрицателен, но предпочита другата възможност.
- Да, но все пак не разбирам какво трябва да означават. Да не би да съм... нещо като земен слуга на Маат?
Рааб започна да се смее. Смя се дълго, с цяло гърло, държейки се за корема.
- Ти не си египтянин, не търси удобно обяснение в нашите богове. Но ако ти е по-лесно, добре, ти си надарен от Маат. Но виж, това не е съвсем така. Проблемът е, че има богове, има и хора. И между тях съществува граница. Но ти... ти си на границата. Ти си границата. Разбира се, не си единствен, но си сред малцината. Аз изпълнявам волята на Маат, търсейки справедливостта. - Той вдигна ръцете си, за да покаже изрисуваните пера, после бавно ги смъкна обратно в скута си. - Ти нямаш нужда да търсиш, защото можеш да я видиш директно.
- Объркан съм.
- И така би трябвало. Трябва да разбереш, че най-специалното у теб е липсата на начало. Кой те е създал? Никой бог не би искал да доближи човешкото толкова до себе си. Смъртни? Не, не биха могли. Къде си роден? Кои са предците ти? Ти това, което не достига на човек, за да е бог и това, което богът има в излишък, за да е човек.
Амасис слушаше стареца внимателно, но всяка следваща негова дума му се струваше все по-невероятна.
- Тогава... какво точно съм?
- Твоята... раса има много имена. Променят се според времето и мястото. Наричали са ви Неродени, Отмъстители, Палачи, Глухи... Когато наистина го усетиш в себе си, ще знаеш и как да откриваш информация за подобните си.
- Защо ми помагаш? - попита младежът.
- Помагам на правосъдието - рече Рааб. - Достатъчно за днес. Нека Сенту ти помогне да се отпуснеш. Няма да се срещаме известно време. Потърси ме, когато си готов.


Сенту отпуска глава на гърдите на Амасис. Той е заровил пръсти в косата ù и ù говори, а тя мърка доволно и от време на време вдига глава, за да го целуне. Когато каже нещо смешно, тя започва да се смее силно и икрено. Той хваща брадичката ù и я обръща към себе си.
- Обичам да чувам смеха ти.
Тя се засмива и закачливо докосва носа му. Амасис обаче остава сериозен.
- Сенту, обичам те.
Жената остава безмълвна. Започва да целува кожата му, после ласките ù стават по-груби. Замаян, Амасис забравя, че чака отговор и приема действията ù за такъв.


Амасис върви към спалнята си. Днес е необяснимо изнервен. Чуди се дали да не повика Рааб, но накрая решава, че някакво временно неразположение на духа не е достатъчна причина да притеснява стареца. До слуха му достигат стенания и още преди да узнае със сигурност, че идват от неговата спалня, той е разбрал.
Когато връхлита в стаята и заварва Сенту, вкопчена в някакъв непознат мъж, не е изненадан, но остава поразен от нейния поглед - чужд, студен. Разбира, че всичко е било преструвка. И защо не, тя е обучена компаньонка...
Гневът се стоварва върху Амасис и той не може да се контролира. Следващият му спомен е как пада на колене пред Рааб. С кръвта на Сенту по ръцете си.
Рааб слага ръка на рамото му.
- Готов си. Трябва да си тръгнеш.

Някъде в Съединените Американски Щати, наши дни
На спирката се качват много хора. Тя е сред тях. От нея се носи аромат на екзотика и когато минава покрай мен, не се стърпявам да се обърна. Кожата ù има приятен загар, тялото ù е стегнато и с красиви извивки. Очите ù са като на Сенту. Това ме ядосва още повече.
Непълнолетна е. Това не я спира да обвини учителя си по история в сексуален тормоз, когато той я отблъсна и ù каза да се прибере и да осмисли постъпката си. В момента тече бракоразводното му дело, паралелно с това за тормоз. Няма да му се размине.
Тя вижда, че я гледам. Седнала е точно срещу мен. Разтваря краката си и безсрамно очаква реакцията ми. С пола е, така че излага на показ цялата прелест на бельото си. Играя играта ù с очи и тя остава доволна, свива краката си и отърква бедра едно о друго. Усещам възмутените погледи на останалите пътници, впити в гърба ми. Автобуса спира - не знам коя е спирката, но слизам. С периферното си зрение виждам, че и тя става. Радвам се, че е разбрала правилно действието ми.
Чувам, че автобусът потегля, но не се обръщам, а продължавам да вървя. Чувам и стъпките ù зад себе си, щракването на запалка. Едва тогава се обръщам. Тя спира, засмукала цигарата си. Гледа ме и се усмихва.
- Аз съм Коруин - представям се. Отдавна съм свикнал с осъвремененото си име, така че то звучи съвсем естествено в устата ми.
- Все едно - казва тя и се приближава. Издухва цигарения дим в лицето ми. - Все едно - повтаря и поставя ръката си отпред на панталона ми. Навеждам се и докосвам устните ù. Усещам вкуса на цигари и покварена невинност. Ласката трае няколко секунди.
- Слушай, Алексис...
Изведнъж тя се дърпа уплашено.
- От къде знаеш името ми?
- Предположих. Знаеш ли, аз съм фокусник. Искаш ли да ти покажа един фокус?
Иска да избяга, но идеята не е доузряла в главата ù. Възползвам се и се доближавам. С едната ръка я стискам за китка, а с другата бъркам в деколтето ù. Докато се осъзнае и започне да пищи, вече съм я извадил оттам, заедно със смачкана изрезка от вестник. Показвам ù я.
"Учител обвинен в сексуален тормоз"
Съвсем обикновено заглавие. Алексис обаче на мига разпознава на фотографията г-н Чедуик, преподавателят ù по история. Започвам да цъкам с език.
- Била си много непослушна, а, малката?
По бузите ù избиват червени петна и тя започва да отваря и затваря уста безмълвно, като риба. Взимам цигарата от ръката ù и я допушвам. После хвърлям филтъра и го стъпквам.
- Искаш ли да продължим оттам, докъдето стигнахме? - питам я и ù се хиля. Тя е започнала да плаче безмълвно и клати глава, когато я питам.
Доближавам я до себе си и прошепвам нежно в ухото ù.
- Какво да те правя тогава?
- С-с-съжалявам.
- Късно е. Питър Чедуик никога няма да върне живота си обратно. Дори да си признаеш и да го оправдаят, хората винаги ще се питат "Ами ако наистина...?". Провали един живот, Алексис. И ще си платиш.
Слагам ръка на задника ù и се засмивам.
- Не, моля ви - проплаква тя.
- Преди малко нямаше нищо против - казвам и развеселен отбелязвам промяната от "ти" на "вие". - Слушай сега, Алексис, това, че си дете не оправдава и няма да ти се размине. Но понеже си дете, ще ти смекча присъдата, доколкото ми е възможно. Кажи нещо смешно.
- М-моля?
- Нещо смешно. Ха-ха. Виц. Спомен. Каквото и да е.
- Аз... не. Две... две блондинки...
- За Бога, не, не ми казвай, че си толкова скучна.
Виждах, че се затруднява. Бях разочарован, но реших да не я мъча повече.
- Съжаляваш ли?
- Да! - Звучи убедително, но знам, че това е само от въздействието на страха.
- Тогава ще те пусна. - Прибирам един кичур коса зад ухото ù и правя малък фокус. От моите лични фаворити. - Ето, приеми това цвете в знак на извинение.
Тя поема растението с треперещи ръце и ме поглежда питащо. Кимвам ù. Започва да отстъпва назад, без да ме изпуска от поглед. Лоша тактика. В невниманието си не забелязва бодлите по стъблото на цветето. То е много рядък и отровен вид от Централна Африка. Съжалявам, че няма да може да оцени иронията на смъртта си, тъй като тя не знае, че Питър Чедуик е и страстен градинар и именно от неговата оранжерия съм взел "оръжието" си.
Тя не забелязва, когато върха на единия шип потъва в кожата ù и от мястото започва да капе алена кръв. Съвсем скоро обаче болката ще обземе тялото ù и тя ще е мъртва за няколко минути.
Внезапно губя интерес и си тръгвам, обърнал гръб. На нея и писъците ù. Зная, че този път не действах, както обикновено, защото позволих на гнева да ме заслепи. Твърде много приличаше на Сенту, не можах да устоя на изкушението да я накажа отново, просто не можах.
Започнах да разтривам слепоочията си. Имах нужда от нещо, което да ме накара да забравя този случай. Не ми се ходеше в публичен дом, защото жените там бяха все с порочно минало и това щеше да развали удоволствието ми. Бръкнах в джоба на якето си и извадих едно тесте карти. Преметнах няколко в ръцете си и накрая взех окончателно решение.
Щях да отида в Канада, да се поотпусна малко. Знаех точно къде да намеря пристрастени към хазарта съпрузи, които са извършили немислими неща.