Търговската улица

Риш се наведе над бебешката количка и вдъхна мириса на малкото същество вътре. Усети гъделичкащо желание, но успешно го потисна, както бе правила толкова много години. Бебето я гледаше с широките си, влажни очи и не смееше да издаде звук, доловило нередността в аурата й. Бебетата винаги успяваха. Майката на детето го гледаше с любов и гордост, особено сега, когато му се обръщаше внимание. Ришан се изправи и се усмихна на жената.

- Много е красива - каза и след като жената й благодари, пръскаща се от гордост, вампирката пое по пътя си. Извади носната си кърпа от джоба си и замислено проследи с пръсти инициалите върху нея. Беше запазила малко неща от миналото си, които да й напомнят. Отначалото се противеше, но винаги имаше нещо, което да й напомня, затова тя призна товара си. Най-трудно й беше с бебетата. Малки, деликатни, с чиста кръв. Никога нямаше да убие бебе. Винаги се вглешдаше в очите им, търсейки Антоан в тях. Някъде на тази земя имаше негов наследник. Ришан не можеше да си позволи да оцапа ръцете си с кръвта на новородено. Стараеше се да не смъква възрастовата граница под петнадесет. С увеличаването на годините на жертвата, намаляваше и чувството й за вина.

Потънала в мисли, Ришан съвсем не забелязваше къде ходи. Кърпичката все още бе в ръката й и тя я стискаше, сякаш някой имаше претенции над притежанието й.

Една, две, три крачки. Ришан не беше сигурна дали не върви назад към миналото си.

Оказа се, че не, просто поредното меланхолично настроение. Но определено беше в настоящето и определено на земята, след като не можа да устои на гравитацията, след сблъсъка с някакво случайно момиче.

- Съжалявам - каза по инерция Риш, без дори да я е погледнала. Кърпичката беше изпаднала от ръката й и тя побърза да я вземе и прибере в джоба си. Отново й лъхна на спомени и тя трябваше да тръсне глава, за да ги прогони да се съсредоточи в настоящата ситуация. Ноздрите й потрепнаха, доловили свръхестествената миризма на потърпевшата. Жюбле се усмихна и се надигна.

Ришан не беше говорила с нещо повече от човек от... колко? Седмици, месеци? Честно казано, не си спомняше, но се надяваше предположенията й да не стигат до "години". Това щеше да е толкова... жалко. Упрекна се за липсата на самоконтрол. И от кога позволяваше спомените да я сломят? Даде си сметка, че има нужда да поговори с някого, в чиято шия няма да впие зъбите си след това. Просто така, колкото да се съвземе от носталгията и да се превърне в себе си отново, започваше да си липсва.

Изтупа дрехите си от полепналата прах - действие, по-близко до суетата, отколкото до истинската нужда да се изчисти.

- Съжалявам - повтори тя. - Не съм яла от доста време и сигурно затова съм малко разсеяна.

Тя зачака реакцията на другата, която сигурно вече бе усетила, че не стои срещу човешко същество. Ришан се надяваше инстинктът да не я е подвел и да не се е напъхала сама в капана. Но нещо й подсказваше, че този път е права, макар че Мерлин й беше свидетел, в живота си тя бе допускала много, много грешки.

Ришан се засмя.

- Предпочитам кръв, но благодаря. - Пое бонбона и го разопакова. Когато го лапна, усети как вкуса се разлива в устата й. Не беше опитвала карамелен бонбон от години. Стори й се странно. Повъртя го с език в устата си и със съжаление отбеляза, че е започнал да намалява. - Установихме моят вид, ами ти какво си? - попита директно Риш, без каквито и да е увъртания.

Попринцип Ришан се въздържаше от всякакви конфликти с другите раси, защото не беше полезно за интересите й. През повечето време се движеше сама и избягваше да се набива на очи; по този начин си осигуряваше сравнително спокойно съществуване. Разбира се, понякога имаше нужда от разнообразие, но също така и се живееше, затова много внимателно подбираше крайните дестинации, където можеше да се установи. Странеше от чуждите територии, затова ако другата имаше нещо напредвид за това място, Ришан щеше спокойно да отстъпи.

Вампирката сви рамене, показвайки, че самата тя не е съвсем наясно как стоят нещата.

- Напълно е възможно - отбеляза. - Само че аз предпочитам да движа сама и не съм срещала много себеподобни през годините. Този, който ме създаде, избяга уплашен след това и оттогава не съм чувала нищо за него. Научих първите си и най-трудни уроци сама, пък после се хванах с някакъв загубеняк, докато свикна с приложенията на новото си тяло. Оказа се много капризно и любимите ми деликатеси вече не ми доставяха никакво удоволствие. А глутниците не се ли отнасяха за върколаците? Всъщност е все едно.

Тя млъкна, усещайки, че се е разприказвала. Непозната едва ли се интересуваше от тези подробности, а Ришан не търсеше слушател. Просто езикът й се беше развързал, сигурно заради карамеления бонбон. Така или иначе, беше факт, че Риш избягва големите групи вампири, а с отделилите се не поддържа здрави връзки. Всъщност тя така и не бе успяла да намери подходящ другар, затова в един момент просто си тръгваше. И това не я тревожеше.

Но пък, от друга страна, краткотрайните познанства й бяха специалитет.