Изпуфтях, отегчено крачейки по тъмните и мрачни улици, които незнайно на къде ме водеха... А и да добавим - както никога те бяха оглушаващо пусти. Сякаш самият Мрак бе дошъл и плъзнал с лепкавите си, гнусни пипала и тихо, като изпечен крадец без никой да го забележи, бе изсмукал живота и радостта от това място.
Усетих как отчаянието ме налегна, притисна ме все едно бе сумист седнал върху кльощаво джудженце, правейки ме на ваденка върху мокрия асвалт.
Нещо подобно на кинолента се завъртя в главата ми, но като се замисля ми приличаше повече на каша отколкото на удоволствието наречено филми.
А ...а като се сетех за неописуемата болка. Бях изпитал толкова много болка през краткият си, нищожен животец. И то в рамките на толкова малко време. Тя отиваше отвъд границите на физическото.
Живота ми се беше обърнал на 180 градуса само за броени часове. До преди даден момент дори не бях подозирал за съществуването на митичните същества, тяхното многообразие и взаимотношения. А сега ...сега разполагах с тонове информация по темата и с не по малко врагове. Кой да подозира че някакви си демонични идиоти преследват невинните хорица за да стъжняват живота им?
Не усетих как се бях озовал в до болка познатото място. Разбира се... подсъзнателно, как иначе? Мразех да идвам тук, макар че често ми се налагеше...
Издишах тежко и се запътих към вратата... И твърде късно разбрах че не съм сам. Толкова бях заплеснат в усмиствените си дебати, че дори не успх да регистрирам нечие друго присъствие.
Краката ми сякаш имаха собствен мозък спряха на място, а очите ми заоглеждаха непознатия силует.